А. Хартли: Маската на Атрей

Труп?

Дебора стана, облече се и грабна ключовете за колата си.

Музеят беше тъмен и паркингът пуст, нормално за три часа сутринта. Държеше се глупаво. Трябваше да си е в леглото вкъщи. Отключи входната врата и погледна таблото на алармената система. Не се беше включвала. Нямаше следи от влизане с взлом и всичко в главното фоайе изглеждаше съвсем както го беше оставила.

Но алармата не изписука с обичайния звук като всяка сутрин, когато Дебора идваше на работа — което означаваше, че не е била включена. Тя се вторачи в таблото. Наистина, беше уморена след снощния прием, но нямаше начин да не я е включила. Бързо се пресегна към ключовете на осветлението и ги щракна.

Нищо. Фоайето със скелетите на динозаврите, витрините с информация и временните експонати останаха полутъмни, осветени само от слабите аварийни крушки, които никога не угасваха. Щракна още два-три пъти ключовете на осветлението. Пак нищо. Безпокойството, попречило й да заспи отново след неочаквания звън на телефона, я връхлетя отново, този път по-силно отпреди. Нещо не беше наред.

Дебора извади мобилния телефон от джоба си и го включи. Фоайето се намираше в центъра на музея. Сградата беше с форма на огромен полукръг — нещо като половин колело на каруца, като всяка спица тръгваше от центъра и отвеждаше посетителите в изложбените галерии към периферията — широк коридор с животни и птици от двете страни, свързващ всичко в голяма дъга. Тя бързо прекоси фоайето, мина покрай витрините с експонатите на североамериканските индианци и влезе в една от „спиците“, водещи към периферията.

Там беше по-тъмно, тъй като аварийните светлини бяха разположени по-нарядко. Витрините с местни вкаменелости, картите на Юрския период и Креда, почти изцяло запазеният скелет на велосираптор, плюс няколкото макета на звяра в естествена големина, тънеха в мрак. Огромните стъклени плоскости приличаха на стени на гигантски аквариум. Мисълта за невидими силуети, прикрити зад стъклата, я изпълни със страх и Дебора ускори крачка. Нямаше следа от нещо счупено или съборено, но въпреки това в устата си усети вкус на метал, сякаш някаква първична жлеза в мозъка й бе задействала сигнал за първобитна тревога. Дебора тръгна още по-бързо и набра домашния номер на Ричард.

Телефонът започна да звъни. Тя се подготви да чуе озадачения му глас и след като той не се обади, побягна, притискайки звънящия телефон до ухото си.

Не обръщай внимание на тъмнината и продължавай да вървиш. Не гледай експонатите — посъветва я вътрешният й глас.

Дъгообразният коридор с препарираните животни, където свършваше секторът, посветен на праисторията, не беше любимата й част от музея. Там цареше мъртвешка тишина. И миризмата беше различна — на нафталин и формалдехид, на плесен, мухъл и книги — вариант на науката, създаден от хора, които стреляха с пушки по птиците в небето, след което залепяха надписи на латински пред нескопосно препарираните им трупове. Дебора наричаше това „логиката на колекционера на пеперуди“. Ето нещо красиво. Хайде да го убием, за да видят всички колко е красиво. Беше казала на Ричард, че някой ден ще трябва да ги разкарат и да ги заменят с друго. Той се бе усмихнал и бе произнесъл обичайното си: „Само да не превърнеш музея ми в тематична сбирка“. Ричард мразеше новостите и съпротивата му срещу тенденцията музеите да се модернизират го въвличаше в непрекъснати спорове с управителния съвет, чиито членове искаха да се привличат все повече посетители.

„Музеите са предназначени да образоват, а не да забавляват — обичаше да казва той. — Ако искате, използвайте звънци и свирки, за да вкарате хората вътре, но после им дайте да научат нещо, което ще помнят цял живот…“

Телефонът й продължаваше да звъни.

Дебора тръгна по-бавно. Не беше споделяла с Ричард, но сбирката с препарираните животни не само я възмущаваше като уредник на музея и любител естествоизпитател — а направо я плашеше. На слабата зеленикава светлина на лампите от тавана тя усети присъствието на отдавна умрелите, мухлясали трупове на животни, подобно бронзови готически водоливници с фантастични и уродливи фигури в сянката на някоя катедрала, мъртви, а сякаш те фиксират. Дебора закрачи още по-бързо, изведнъж доловила, че голямата извита галерия става по-светла.

Отначало изпита нещо като облекчение, след това съмнение и накрая — нарастваща паника. Отпред имаше само един възможен източник на светлина и фактът, че проникваше в галерията, беше повече от странен. Тя хукна, мина край препарираните и разкапващи се лъвове с оголени зъби и свирепи жълти очи, скованите чайки и вцепенените им пиленца, черния воден бивол с наведена глава и разперени рога, и започна да шепне задъхано, докато сюрреалистичното белезникавозелено сияние избледняваше с всяка крачка.