А. Хартли - Маската на Атрей

Дебора отстъпи назад и обходи с поглед заглавията на книгите.

В десния ъгъл на четвъртата лавица имаше тежък том в черна кожена подвързия с позлатени букви. „Илиада“ на Омир.

Протегна ръка, дръпна го и в същото време чу, че нещо изщрака. Спря вцепенено. Библиотеката безшумно се приплъзна към нея.

Тя отвори уста от изумление. Пространството зад библиотеката беше наполовина по-малко от спалнята. Бяха й необходими няколко минути, за да го огледа и доста повече, за да проумее какво вижда.

Мракът иззад отвора се разпръскваше от меко сияние, излъчващо се от няколко витрини покрай стената и сноп светлина, която струеше от сводестия таван, очертавайки продълговат белезникав правоъгълник на пода. Точно оттам започваше кървавата диря.

Дебора бавно коленичи и страхът, обгърнал я като плътно наметало бе пометен от съкрушителна вълна на отчаяние, опустошаваща сърцето и съзнанието й.

Ричард лежеше по гръб. С разперени ръце. Едната свита в юмрук. Гол до кръста. Тялото му беше слабо, а крайниците тънки и крехки. Изглеждаше невероятно стар. Мъртвешки бледата му кожа сякаш излъчваше синкаво сияние, придаващо още по-страшен вид на дълбоките съсирени рани в гърдите и стомаха му. Слава богу, очите му бяха затворени.

Дебора хвана студената му протегната ръка, и я повдигна към устните си. Дъхът й беше секнал. Затвори очи и се разрида.

Нямаше представа откога стои тук. Беше коленичила като богомолка пред олтар. Стоя в същата поза и по време на седемте дни траур в памет на баща си и слуша думите на „Кадиш“ 4 4 „Кадиш“ — специална заупокойна еврейска молитва. Първоначално написана на арамейски, в основата й е тезата, че въпреки нещастието, което те е сполетяло, трябва да признаеш справедливостта на Всевишния. — Б.ред. , обещаваща отвъден живот и справедлив, любящ Бог — какъвто Дебора не виждаше. Разбира се, двата смъртни случая бяха съвсем различни, но въпреки това имаха нещо общо и сякаш двадесетте години между тях се стопиха. Тя отново беше тринадесетгодишна и гледаше ту лекарите, ту роднините и равина, ръководещ погребалната церемония. Не си спомняше молитвените думи на иврит, но в паметта й несъзнателно се бяха запечатали откъси от превода на английски.

„Нека всички опечалени да приемат решението на Твоята неведома воля и им помогни да познаят благодатта на Твоята утеха. Съживени от Твоите свети думи, те се прекланят в скръб и обещават, че като всички правоверни в Израел, ще бъдат верни на Твоята Тора и ще пренесат небесното ти царство на земята.“

Думите се занизаха в съзнанието й — горчиви като любимото кампари на Ричард — но и същинска отрова, цианид, известяващ смъртоносната си сила с острота и парливост.

Твоята неведома воля? По-скоро безчувственост, своенравие, а може би безразличие. Този Бог на нейните прадеди беше ли забелязал какво се е случило тази вечер? Забелязваше ли изобщо някога какво става?

Господи, Ричард — редеше в ума си. — Ужасно съм виновна. Трябваше да бъда тук.

Дебора не беше помръднала, откакто го намери. Поемаше бавно въздух и гърдите й се повдигаха едва-едва, сякаш се опитваше да сподели неговата неподвижност и мълчание. Очите й плуваха в сълзи, които се стичаха по лицето й и капеха върху килима като летен дъжд.

В безмълвната й мъка нахлу собственият й пронизителен, настойчив вътрешен глас, като на полицай, който разблъсква тълпата, събрала се край пътна катастрофа: властен и заповеднически. Гласът заглуши чувствата в полза на разума: Ричард е бил убит, следователно в дома му не е безопасно и Дебора трябва да предприеме нещо.

Но тя нямаше сили да си тръгне, нито да откъсне поглед от Ричард и от раните му.

Явно бе изтекла много кръв. Раните представляваха хоризонтални разрези, широки около два сантиметра и половина, ръждивочервени и ярки по краищата, но ужасяващо дълбоки и черни в средата. На гърдите му имаше ивици тъмна кръв, въпреки че дълбоката локва, в която лежеше, изглеждаше да е изтекла откъм гърба му. Възможно ли е да е бил наръган толкова дълбоко шест-седем пъти — отново се обади настойчивият й вътрешен глас, който обичаше детайлите, — че острието да е излязло през гърба му? Какво оръжие би направило това? Вероятно сабя, а не нож. Отстрани на всеки разрез имаше по две вдлъбнатини в кожата, малки кръгли рани…

Дебора бързо извърна очи, внезапно обезсилена от отчайващо чувство за гадене, което предизвика болезнени спазми, без да може да изхвърли нещо от стомаха си. Очите й пресъхнаха и я засмъдяха. Тя ги притвори с усилие. Изведнъж й хрумна безумната мисъл, че трябва да измие раните и кръвта…