А. Хартли - Маската на Атрей

Не трябва да преместваш трупа — отново се обади вътрешният й глас, — защото полицаите ще искат да снимат всичко така, както е. Някой друг ще подрежда после.

— О, Ричард, имахме още толкова работа. И да си кажем още много неща.

Тя произнесе думите на глас — и като в отговор телефонът й иззвъня.

Дебора не реагира веднага. Бавно отмести ръка от Ричард и притисна апаратчето до ухото си. Движенията й бяха безшумни, а дишането равномерно.

— Да?

— Взеха ли трупа?

Онзи глас. Тя не отговори. Погледът й все още беше прикован в Ричард.

— Взеха ли го?

Дебора се усети, че не диша.

— Взеха ли трупа? — настоя гласът.

— Не — отвърна тя. Нямаше представа защо отговори.

— Чакай там. Идвам.

Линията прекъсна.

Дебора се вторачи в телефона, опитвайки се да проумее думите. Изведнъж вцепенението я напусна, сякаш казаното й въздейства като електрическа енергия. Скочи, обърна се с гръб към трупа и набра номера на полицията.

Гласът бе казал, че идва. Не спомена защо, нито какво иска или за колко време ще е там. Не се представи, не каза откъде знае за случилото се в музея или защо пита взет ли е трупът и от кого. Ясно беше, че който и да е и каквото и да иска, непознатият е свързан по някакъв начин със смъртта на Ричард Диксън. Дебора каза всичко това на дежурната диспечерка, която я попита дали е сигурна, че човекът е мъртъв.

— Има множество рани от нож в гърдите и корема. Тялото му е в тайна стая. Написал е името Атрей, затова се сетих за Троя, опитах се да извадя „Илиада“ и библиотеката се отвори…

— По-бавно, мила — прекъсна я диспечерката.

Дебора започна методично с „множество рани от нож“, но после се обърка и заговори несвързано.

— Извинявайте — каза тя и изведнъж се почувства глупава и самотна. — Малко съм…

Не знаеше как да опише състоянието си, нито можеше да събере ума си, за да се представи.

— Всичко е наред. Поемете дълбоко въздух.

Диспечерката не я предупреди, че губенето на времето на полицията с фалшиви обаждания може да й навлече огромни неприятности, въпреки вметката за тайната стая — която беше достатъчна, за да постави под съмнение правдоподобността на твърденията й — или пък несвързаното й бръщолевене за Атрей. Жената отсреща схващаше, че всичко е вярно — което означаваше, че Дебора трябва да започне да говори смислено, иначе беше на път съвсем да се оплете. Тя се прокашля.

— Извинете. Ричард ми беше много… Бяхме много близки.

— Мъжът, който е пострадал?

— Той е мъртъв.

Дебора го произнесе съвсем спокойно. Не беше в състояние да разсъждава. Думите й бяха логични, но безсмислени.

Настъпи кратко мълчание.

— Къде точно се намирате? — попита диспечерката.

— В спалнята.

— Имах предвид адреса.

— А, да. — Дебора отново се почувства скована и глупава. — Извинете. Музеят „Хълма на друидите“, Диърборн стрийт 143. Къщата е долепена до музея. Може да се наложи да влезете оттам. Не вие, разбира се, а който дойде…

— Аха. Може ли да ги посрещнете на входа? Близо ли е?

— Не съвсем.

— Добре. Имате ли представа кой е мъжът, който ви се е обадил?

— Не.

— В къщата има ли къде да се скриете? Стая, в която да се заключите и да изчакате полицията?

— Банята — отвърна Дебора и отново почувства, че изпада в паника. Диспечерката реагираше с професионална сериозност на загадъчния мъж по телефона.

— Можете ли да се заключите? Вратата масивна ли е?

— Да. Ще трябва да затворя телефона. Имам мобилен телефон, ако се наложи да го използвам…

— Това е хубаво. Добре ли сте?

— Да. Сега ще затворя.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да.

— Влезте в банята и се заключете.

Дебора затвори телефона, погледна към вратата на банята, после отмести очи, стана, прекрачи и надникна в едва осветената стая зад библиотеката, като отбягваше да гледа трупа на пода — и за пръв път забеляза каква невероятна колекция е наредена покрай стените.

От половин поглед разбра, че витрините съдържат старинни предмети, подобни на керамичното парче, което беше държала преди минути в ръцете си. Една от витрините беше отворена и на стъклената лавица вътре имаше очебийно празно място. В тъмнината, извън осветения правоъгълник в средата на пода, бяха разпръснати различни керамични парчета от счупени съдове — гърнета или делви. Някои бяха в същия тюркоазен цвят като фрагмента, който беше намерила под леглото.

Като избягваше да поглежда към трупа на пода, тя бавно огледа стаята. Изумлението й нарасна, когато видя ясно съдържанието на витрините — златна чаша с две дръжки, четири декоративни чинии със стилизирани лъвове, два златни пръстена с печати, каменна плоча с гравирана фигура на човек в колесница, вероятно надгробен камък, сребърна купа с глави на бикове, нанизи с мъниста от стъкло и полускъпоценни камъни и още злато — огърлици, медальони, пръстени и карфици, всички фантастично изящни и богато украсени. Три от витрините бяха пълни с керамика — красиво оцветени кани с геометрични фигури, изящни бокали и вази, изрисувани с воини и ловни сцени. В последната витрина бяха наредени върхове на копия, мечове и ками, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни. Бронзът им беше позеленял от годините, но удивително добре запазен…