Крис Муни - Изчезналите

Сега са изправени в коридор с бетонна стена. Трябва да сме в края на лабиринта. Но кой край?

Каръл посочва непрогледния мрак в дъното на коридора. Върху пода се търкаля съдрана риза.

— Там.

Дарби диша тежко и води Каръл за ръка в указаната посока.

В дъното на прохода се търкалят кости — малки и по-едри, от крайници и череп. Дарби се пита дали не са оставени тук нарочно — да плашат останалите живи.

Момент. Черепната кост. Тя е силно нащърбена. Остра. Полезна.

Стиснала костта в ръка, Дарби тича с Каръл назад по коридора. Само една врата. Дарби я отваря и се изправя лице в лице с мъжа от гората.

Главата на Евън е скрита под същата направена от мръсни ленти маска, която е видяла преди повече от две десетилетия, очите и устата са скрити зад същите парчета черен плат. Кървави петна личат по синия работен комбинезон, както и по дърводелския пояс, преправен така, че по него да бъдат закачени няколко ножа и кобур.

Каръл писва, когато Евън развърта брадвата. Дарби хлопва вратата и я затиска с тялото си. За разлика от някои други, тази не е снабдена с резе. Каръл помага.

Бум — и брадвата разцепва дървената плоскост на вратата, като се врязва дълбоко в бузата на Дарби.

Тя изпищява, но не отслабва натиска върху вратата. Трябва да бягат, но накъде? Бум още един път — и отново зловещото оръжие показва острие през дървото. Трябва да се скрият. Къде? През дупката. Евън не може да мине оттам. Правилно. Трябва да тичат с все сила.

Пистолетен изстрел пробива вратата близо до главата на Дарби. Тя грабва Каръл за ръка и хуква през коридори и стаи. Моля те, Господи, моля те, не позволявай някоя от нас да се спъне. Дарби захлопва тичешком вратите зад тях, а стъпките на Евън приближават… приближават… съвсем.

Втори куршум се забива в стената зад нея. Каръл пищи, а Дарби я блъсва в стаята с мъртвото тяло. Обръща се назад и съзира Евън с насочено оръжие в ръка. Звукът от затръшната врата се слива с този от изстрела. Парче дърво пада от вратата. Слава богу, тази е с резе. Дарби го затваря с юмрук.

Каръл се е вторачила в мъртвата жена. Дарби я хваща за раменете, обръща я и я насочва към дупката. Евън прави безуспешни опити да отвори вратата. Заключен е отвън.

— Минавай — нарежда Дарби.

Каръл се пъха в назъбения отвор и се заклещва. Дарби я бута с все сила, а Евън блъска по вратата: дум-дум-дум.

Дарби се отпуска на колене, шепне на коленичилата от другата страна Каръл:

— Тръшкай вратите, все едно че бягаме, тръшкай ги с все сила, разбра ли? Ще бъда при теб след секунда.

— Обещахте да не ме изоставяте…

Пореден куршум влетява през вратата.

— Бягай, Каръл, бягай.

Дарби се изправя. Почти се подхлъзва върху кръвта. В помещението е мрачно и все пак тя съзира облечената в черна ръкавица ръка на Евън да се провира през отвора във вратата. Каръл отваря и затваря други врати. Дарби притиска гръб в стената. Усеща кървава вадичка по врата си. Докосва бузата си и напипва дълбок разрез, а също и костта на скулата. Окото над нея е все така затворено.

Евън напипва резето, дърпа го и отваря вратата.

Влиза вътре с пистолет в ръка. Дарби стисва с все сила нащърбената черепна кост и я забива с две ръце в стомаха му. Див вик се разнася изпод маската, а тя дръпва костта, за да я забие отново в стомаха. Пистолетът изгърмява оглушително до самото й ухо, а когато той я сграбчва за косите, Дарби забива назъбената кост дълбоко в гърлото на Евън.

Той изпуска оръжието и се вкопчва с две ръце в нейните. Дарби го отблъсва назад, в съседното помещение. Пистолетът му лежи на пода — деветмилиметров глок, служебното му оръжие от ФБР. Тя го грабва, захлопва вратата и спуска резето.

— Каръл, стой където си — виква Дарби. Сетне добавя още по-високо: — Аз съм полицай. Ако има още някой тук, стойте по местата си, докато ви кажа да излезете.

Дарби отваря вратата и насочва глока.

Евън куцука из помещението с щръкнала от шията кост. Опитва се да спре кръвотечението от стомаха. Кърви като заклано прасе. Нека си кърви.

Евън я забелязва и понечва да грабне брадвата.

— Да не си посмял.

Вдига брадвата над главата си. Дарби стреля и отваря дупка в корема му.

Евън отстъпва заднешком към стената. Тя отхвърля с крак брадвата настрани. Мъжът опитва да се изправи, пада, пак се опитва, но крайниците му омекват.

Иззад маската се разнася нездраво, влажно свистене. Той успява да произнесе само една дума:

— Мелани…