Крис Муни - Изчезналите

Според данните на уреда селската къща се намира на четирийсет километра от дома на Бойл. Дарби звъни на Матю Банвил и му разказва какво се е случило.

Първи пристигат четирите линейки. Докато преглеждат Каръл, Дарби обяснява на спешните екипи какво ги очаква в подземието. Показва им кой ключ закъде е. Сяда в линейката до Каръл, докато започне да й действа успокояващото средство. Позволява на медиците да я прегледат, но отказва да вземе успокоително.

Тъкмо й зашиват лицето, когато пристига Банвил с местната полиция. Остава с Дарби, докато Холуей и хората му правят оглед на къщата.

— Носиш ли ключовете на Бойл? — пита Дарби.

— У Холуей са.

— В стаята със снимките има заключен шкаф за документи. Искам да разбера дали вътре няма нещо за Мелани Крус.

— Щатските експерти ще пристигнат всеки момент. Случаят е вече техен. Ще ги оставим да си вършат работата. Ти как си?

Дарби не отговаря. Подава му камерата на Евън.

— Тук сигурно има кадри, които показват какво прави с тия жени.

— Холуей каза, че можеш да дадеш показания и утре, след като се наспиш. Един от хората му ще те закара у вас.

— Аз вече извиках Куп. Той идва насам.

Дарби разказва на Банвил за Мелани Крус и останалите изчезнали жени. Когато свършва, надрасква един телефонен номер на гърба на визитката си.

— Това е телефонът на майка ми. Ако попаднеш на нещо във връзка с Мелани, обади се — хич не ме интересува кое време е.

Банвил пуска картончето в джоба си.

— Говорих с Даян Кранмър веднага след като ти затвори — казва той. — Казах й, че без твоята помощ, не бихме открили дъщеря й. Исках да го знае.

— Заедно я открихме.

— Онова, което направи ти… — Банвил отправя поглед към колата на Евън и остава така вторачен продължително време. — Ако не ме бе притиснала, ако ти бях обърнал гръб… всичко можеше да протече иначе.

— Но не протече. Благодаря ти.

Банвил кимва. Сякаш не знае къде да дене ръцете си.

Дарби протяга своята и той я разтърсва.

Когато пристига мустангът на Куп, наоколо е тъпкано с полицейски коли и пикапи на местната лаборатория. Медиите са също тук. Дарби забелязва няколко телевизионни камери, щръкнали над полицейския кордон. Някакъв фоторепортер се опитва да я снима.

Куп сваля сакото си и я намята. Притиска я здраво към себе си.

— Къде да те откарам? — пита той.

— У дома.

Той тръгва по тъмния неравен път, потънал в мълчание. Дрехите й вонят на кръв и барут. Дарби смъква прозореца, затваря очи и оставя вятъра да духа в лицето й.

Колата спира, тя отваря очи и вижда, че са отбили край магистрала. Куп протяга ръка назад и измъква малка хладилна кутия. Вътре, върху купчинка лед, се мъдрят две чашки и бутилка малцово уиски.

— Реших, че може да ти бъде от полза — промълвява той.

Дарби пълни чашите с лед и налива отгоре уиски. Докато стигнат щатската граница, тя е пресушила своята на два пъти.

— Така е много по-добре — отбелязва Дарби.

— Изкушавах се да кажа на Лайлънд, но реших, че навярно ще предпочетеш да го направиш лично.

— Правилно си решил.

— Ще си приготвя камерата — искам да запечатам този миг.

— Нека ти кажа нещо — прекъсва го Дарби и му разправя за Мел и Стейси. Прави го за втори път. Сега иска да разкаже историята съвсем бавно, да му предаде всичко онова, което изпълва душата й. — Казах на Мел, че не искам да бъдем вече приятелки със Стейси, но тя не щя да чуе. Непрекъснато напираше всичко да си останело както преди. Искаше да се възцари мир. Когато я видях на партера… — Дарби млъква.

Куп не я насърчава. Дарби усеща парещите сълзи и се мъчи да ги потисне с дълбоко дишане.

Сетне нещо се надига у нея. Нещо грозно и остро като бръснач — истината, която е таила в себе си през всичките тия години. Когато сълзите отново напират, тя не се бори с тях — няма повече сили за това.

— Мел пищеше. Грейди държеше нож до гърлото й, а тя го молеше за пощада. Умоляваше и мене да сляза, за да й помогна. Аз не го направих… Не съм викала Мел да идва у нас… нито да довежда със себе си Стейси — бе нейно решение. Тя е поискала да дойде — не аз… Но всеки път, когато видя майка й, начина, по който ме поглежда — сякаш аз съм виновна за изчезването на Мел — ме обзема желание да й кажа истината. Ще ми се да я изкрещя в лицето й, за да прогоня от него оня ужасен израз.

— А защо не си го сторила?

Дарби не знае отговора на този въпрос. Как да обясни, че с част от душата си ненавижда Мел заради идването й през онази нощ и задето доведе Стейси? Как да обясни вината, която я измъчва не само заради онова, което се случи, но и заради чувствата си по-късно — на вина, но и на гняв?