— Да. Прегледах неговия мобифон. Няколко текстови съобщения доказват, че е помагал на Бойл при атентатите. Именно на него се е обаждал Бойл в последната минута. Вероятно да го предупреди.
— Какво става с лаптопа? Успяхте ли да преодолеете защитата?
— Да. Всичките си банкови операции е осъществявал онлайн. До голяма част от информацията нямаме достъп — анонимната му сметка е на Кайманите — но успяхме да се доберем до снимките. Образите на най-последните жертви са въведени в лаптопа. Попаднахме също на карти с означения на тайните погребения. Из цялата страна са.
— А Мелани? Има ли нещо за нея или пък за останалите жени, които изчезнаха през осемдесет и четвърта година?
— Нямаме карта на Белхам. Но съм сигурен, че Мелани Крус е мъртва. Попаднахме на моментални снимки в шкафа на Бойл. Ако искаш да ги видиш, отбий се в управлението — тук съм цял ден.
— Какво има на тях?
— По-добре е да ги видиш сама.
Когато Дарби и Куп се появяват, Банвил говори по телефона. Забелязал, че стоят пред прага, той им дава знак да влязат и да заемат двете кресла, разположени край стената, до закачалката за дрехи.
Телефонният разговор приключва едва след четвърт час. Банвил прекарва длан през лицето си, сякаш за да прогони умората от него.
— Щатският патоанатом — съобщава инспекторът. — Изпратих Картър рано тази сутрин да поразрови около мястото, където федералните откриха онези останки. Нищо повече не е намерено.
— Изненадва ме обстоятелството, че изобщо са го допуснали в района — отбелязва Куп.
— А, не е минало без скандал, само че духът е вече пуснат от бутилката. Манинг пълни всички новини. Бившите колеги разкостват жилището му в Бекбей. Сигурно ще се изненадате безкрайно, обаче нашите най-близки приятели от ФБР отказват да споделят каквато и да било информация относно Манинг или другия расистки задник, когото пък те застреляха. Над главите им се събира огромен буреносен облак. — Банвил поглежда Дарби. — Готви се за изявление пред медиите. Те няма да пуснат този кокал седмици наред.
— Онези останки изцяло ли са запазени?
— Изцяло — отвръща Банвил. — Определено са от жена, заровена там преди десет до петнайсет години. Може и повече. Картър иска да се направи въглероден анализ на костите, за по-точно датиране.
Банвил се обляга в креслото си.
— Казах на Картър за жените, изчезнали в този район през лятото на осемдесет и четвърта. Останките може да са на някоя от тях, но като се вземат предвид размерите и някои други характеристики, определено не са от Мелани Крус.
— Бих искала да погледна снимките.
Банвил й подава един плик.
Не е лесно да се гледат ярките цветове, очертали образа на Мелани, завързана и със запушена уста в мазето на Бойл. Обективът е уловил ужаса, изписан върху лицето й. На всяка от снимките Мелани е сама. На всяка от тях плаче.
Това можех да бъда аз.
— Имаме ли някаква представа относно начина на умъртвяването й.
Банвил поклаща глава.
— Ако открием останки от трупа, бихме могли да узнаем нещо. Мислиш ли, че са я заровили в гората?
Питай… майка си.
Дарби се размърдва върху стола.
— Вече и аз не знам какво да мисля.
— Картър смята, че никога няма да я открием, освен ако не попаднем на някоя специфична улика или не се доберем до неизвестна до момента, свързана със случая информация.
Мелани си играе с висулките на гривната и слуша Стейси да плаче, скрита зад контейнера. „Защо да не си бъдем отново приятелки?“ — пита Мел по-късно, в училище.
Само да бях казала едно „добре“ , мисли си Дарби.
Трябва й време, за да си върне дар слово.
— А за другите жени изясни ли се нещо?
— Бойл ги е водил всичките в мазето, за да им прави… разни неща. — Банвил подава по-голям плик. Вътре има снопчета цветни снимки, пристегнати с гумени ластици.
Дарби начаса разпознава някои лица — Тара Харди, Саманта Кент, както и лица на изчезнали след тях. Най-отдолу се намира снимката на жена с тънки черти и руса коса. Също като Рейчъл Суонсън и тя изглежда изтощена от продължителен глад.
Дарби взема една от снимките на Саманта Кент.
— Това е жената, която видях тогава в гората — промълвява тя. — Знаем ли какво е станало с нея?
— Не — отвръща Банвил. — Нито пък къде е заровена. Манинг нищо ли не ти каза?
— Само че е изчезнала. — Дарби няма желание да докосва повече тези снимки. Оставя купчината върху ръба на бюрото и бърше длани в крачолите си.
Читать дальше