Крис Муни: Изчезналите

— Задръж го на телефона. Идвам веднага. — Банвил поглежда Дарби. — Тази сутрин направиха аутопсия на Манинг и Бойл. В твоята къща е идвал Манинг. Върху костта на лявата му ръка откриха тънък като косъм белег от счупвано. Мислех, че ще ти е любопитно да го знаеш.

Банвил ги оставя насаме в помещение, пълно с изчезнали жени. Погледът на Дарби се плъзга по табло с надпис „Сиатъл“ и нови снимки на изчезнали, а по-нататък още табла и още снимки — част от тях надписани, а други не.

— Погледни тук — обажда се Куп.

От таблото гледат усмихнатите образи на шест жени. Отгоре не се вижда име на щата. Няма и каквито да било други надписи.

— Ако се съди по прическите и облеклото, тези снимки са от осемдесетте години — отбелязва Куп.

Една жена с бледа кожа и руси коси й се струва позната. Неизвестно защо. Като че ли нещо в чертите на лицето…

И Дарби си спомня. Русата жена от таблото е същата, чиято снимка й бе дала гледачката. Намерена сред приготвените за даряване от Шийла дрехи. Дарби я бе показала на майка си. Дъщерята на Синди Грийнлиф, Реджина , каза тогава Шийла. Двете играехте заедно. Преселиха се в Минесота, когато ти беше на пет, мисля. Синди ми прати една Коледа картичка с образа на Реджи.

Дарби откача снимката от таблото.

— Искам да копирам тази — пояснява тя. — Веднага се връщам.

Докато търси из коридорите цветна копирна машина, Дарби се натъква на униформен полицай, който води някаква възрастна жена към кабинета на Банвил.

Тази жена е без съмнение Хелена Крус. И двете с Мелани имат повдигнати скули и малки уши, които лесно се зачервяват от студа.

— Дарби — промълвява Хелена с дрезгав шепот. — Дарби Маккормик.

— Здравейте, госпожо Крус.

— Госпожице. С Тед се разведохме много отдавна. — Майката на Мелани полага голямо усилие да не допусне спомена за ония непоносими времена до израза на лицето си. — По телевизията само твоето име повтарят. Във връзка с работата ти в криминалната лаборатория.

— Знам.

— А знаеш ли вече какво е станало с Мел?

Дарби не отговаря.

— Моля те, ако научиш нещо… — Гласът на жената се пречупва, но тя бързо се овладява. — Непременно трябва да разбера. Моля те. Не мога да живея повече с тази неизвестност.

— Инспектор Банвил ще ви каже. Той е в кабинета си. Нека ви придружа.

— Но и ти знаеш какво е станало, нали? Изписано е върху лицето ти.

— Съжалявам. — Как ми се иска да кажа колко много наистина съжалявам.

Хелена Крус устремява поглед към върховете на обувките си.

— Тази заран, когато пристигнах в Белхам, минах покрай старата ни къща. Не съм била там от години. Някаква жена метеше листата отпред, а в пясъка си играеше дъщеричката й. На същото място, в ъгъла на двора, където обичаше да играе и Мел. Двете с нея прекарвахте там часове наред като малки. Мелани издигаше пясъчни замъци, а ти ги рушеше. Но тя никога не се сърдеше. Тя никога и за нищо не се сърдеше.

Гласът на госпожа Крус отмята пелената на времето и я връща към нощите, когато оставаше да спи у тях, към едноседмичните ваканции на Кейп Код. Жената, която говори в този момент, е същата, която все се безпокоеше да не би Дарби да не е намазана достатъчно дебело с крем против изгаряне, понеже кожата й е толкова бяла.

И все пак онази жена отсъства. Това тук е само нейната обвивка. В очите й няма нежност. Изразът на лицето е същият, който Дарби е виждала при безброй пострадали — пълен с болка и неразбиране как е възможно хората, които така безумно обичаш, да ти бъдат в един миг отнети, макар сам да нямаш никаква вина.

— Възпитах Мел прекалено доверчива. Все я учех да търси доброто у хората. Сама съм си виновна. Мъчи се човек, опитва се да намери верния път при възпитанието на децата, а то… Понякога просто е без значение. Понякога Бог си има собствени планове за теб и ти никога не ще ги проумееш, независимо от това, колко много се стараеш, независимо от това, колко много се молиш за отговор. Все си повтарям, че нищо вече няма значение, тъй като нищо не е в състояние да облекчи такава болка.

Дарби си е представяла тази среща хиляди пъти. Хиляди пъти е повтаряла наум думите, които ще произнесе, опитвала се е да предвиди начина, по който ще реагира Хелена Крус. Като гледа сега това посърнало от болка лице и долавя умолителното отчаяние в гласа, Дарби си спомня всичките писма от годините на своята младост, когато виновната част от нейното аз вярваше, че ако даде израз на чувствата си посредством вярна комбинация от думи, то по някакъв начин ще съумее да изгради мост между мъката на всяка една от тях и ако не друго, поне ще допринесе за установяване на взаимно разбиране.