Крис Муни - Изчезналите

Сега Дарби си спомня казаното от Евън за това, как наблюдавал къщата на Грейди. Той знае, че Бойл е вътре, за да остави уликите. Евън е видял пожара.

— Каза ми да си вървя и да чакам обаждането му — продължава майка й. — Каза, че ако обеля и една дума за случилото се и видяното, отивам право в затвора. Каза ми да изляза през задната врата, през мазето. За пожара научих едва на другия ден. Обади се след два дни, за да съобщи, че се е погрижил за Грейди. Пожарът бил погълнал повечето веществени доказателства. Имал една идея, която щяла да ме спаси от затвора. Трябвало да отида в гората и да открия нещо, което е заровено там. Обясни как да стигна до мястото и нареди да донеса намереното у дома. Той щял да мине и да го прибере. Не каза какво е. Все повтаряше да не се притеснявам. Разбирал подбудите ми да убия Грейди. Тръгнах рано на другата заран, като си носех градинарските ръкавици и една права лопата. Намерих торба с женски дрехи и една снимка.

— Тази, която ти показах сега.

Шийла кимва. Устните й са здраво стиснати.

— Знаеш ли коя е тя?

— Той не ми каза.

— Какво друго намери?

Някакво пламъче в погледа на майка й събужда у Дарби желание да побегне.

— Да не би… — Думите излизат с мъчително свистене от устата на Дарби. — Да не бе Мелани?

— Да.

Нажежен нож се врязва в стомаха на младата жена.

— Видях лицето й — продължава Шийла с дрезгав глас. — Торбата бе оставена върху него.

Дарби отваря уста, но от нея не излиза нищо.

Шийла заридава.

— Не знаех какво да направя. Зарих дупката и се прибрах у дома. Той се обади рано на другата сутрин и аз му казах за Мелани. Отвърна, че знае и поиска да отида до пощенската кутия. В нея имаше видеокасета и запечатан плик. Нареди да пусна видеото и да му кажа какво виждам. Видях себе си. Как копая в гората.

На Дарби й се завива свят. Див цветен вихър се носи наоколо.

— А в плика имаше снимки. Ти в къщата на леля си. Заплаши, че ако кажа някому какво е станало, какво съм видяла в гората, ще изпрати всичко на ФБР. А след това, когато съм вече в затвора, ще те убие. Повярвах му напълно. Той вече бе опитал един път да те вземе от мен. Не можех… не исках да поема втори риск.

Шийла притиска юмрук към устата си.

— Не престана да ми изпраща снимки, за да ми напомня. Ти на училище, на игра с приятелките си. Дори ги оформяше като коледни картички. А после започна да ми изпраща дрехи.

— Дрехи ли? Мои дрехи?

— Не, те… те бяха на други хора. На други жени. Пристигаха с колети, придружени от снимки. Като тази тук. — Шийла стиска парчето хартия в дланта си. — Не знаех какво да правя.

— Мамо, тези дрехи… къде са?

— Все си мислех, че може би… може би е възможно да направя нещо полезно с тях. Да ги изпратя анонимно в полицията… знам ли… Нямам представа защо точно, но ги държах дълго време.

— Каза ли на някого? Например на адвокат?

Шийла поклаща глава. Страните й са мокри от сълзи.

— Все си мислех какво би станало, ако си призная. Ако разкажа в полицията какво съм сторила. За това, как държа дрехи на тези изчезнали жени и си мълча. Ако го направех, всеки щеше да реши, че ти си ми помагала в укриване на веществени доказателства. Какво значение има, че не е истина? Хората ще си кажат, че и ти си замесена — спомни си какво стана, когато работеше по онзи случай за изнасилване. Партньорът ти подхвърли улики, но всички бяха убедени, че и ти си вътре. Ако бях признала, щеше да се простиш с кариерата си.

Дарби трудно събира сили да заговори.

— Какво направи с дрехите?

— Те бяха в кашоните, които даде на църквата.

— А снимките?

— Изхвърлих ги.

Дарби заравя лице в дланите си. В съзнанието й се точи дългата редица фотографии на изчезнали жени от служебни досиета, които видя върху таблата в управлението. Ако нейната майка бе признала навремето, те всички щяха да са живи. Тази мисъл прилича на някакво огромно семе, което пуска корени и те се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й.

— Не знаех какво да правя — повтаря Шийла. — Не можех да променя вече стореното. Стотици пъти си казвах да отида в полицията, но единственото, за което можех да мисля, бе ти. Какво ще стане с тебе, ако мене ме няма? Ти бе най-важното нещо в моя свят.

— Къде е онова място, дето си намерила Мел?

— Не знам.

— Помисли.

— Мисля вече цял ден. Откакто показаха лицето на оня мъж по телевизията. Но не мога да си спомня. Минаха повече от двайсет години.

— А помниш ли къде паркира колата оная заран? На какво разстояние се отдалечи от нея?