Крис Муни - Изчезналите

Дарби отскубва маската.

— Заровена е… тя е за… — Евън блещи очи и се задавя.

— Къде? Къде е заровена Мел?

— Питай… майка си.

Дарби усеща как кожата на лицето й се опъва.

Евън се усмихва и това е всичко.

Дарби сваля пояса на мъртвия и разкопчава комбинезона му. Опипва джобовете и открива връзка ключове. Няма телефон, но има миниатюрна дигитална камера, скрита в една от гънките на работния пояс. Прибира я в своя джоб.

С хлъзгави от кръв ръце тя опитва ключовете един по един, докато открие този за катинарите. Поема си дълбоко дъх и поглежда към тавана.

— Той е мъртъв — вече не може да ви навреди. Има ли някой тук?

Мълчание. Музиката продължава да свири.

— Ключовете са у мене. Ако сте наоколо, обадете се.

Няма отговор. Музиката продължава.

Дарби тръгва да търси Каръл. Момичето се е свряло в един ъгъл и се полюлява насам-натам, изпаднало в шок.

— Свърши се, Каръл. Всичко е вече наред. Дай ръка. А така, дръж здраво. Сега ще те измъкна… Не, не гледай натам, мене гледай. Ще те измъкна, но искам да държиш очите си затворени, докато ти кажа. Така. Точно така, не ги отваряй. Само още няколко стъпки. Готово. Не поглеждай надолу. Почти стигнахме. Почти стигнахме у дома.

Сякаш цяла вечност минава, докато успеят да се измъкнат от лабиринта.

Дарби застава в края на тъмницата, в коридор с четири еднакви килии. Знае, че се намира в далечния край, тъй като тук има допълнителна стоманена врата с четири катинара. Използва ключовете. Единствено в този момент Каръл пуска ръката й.

Прикована към стената стълба води към сутерен, озарен от мека светлина, която струи откъм намиращата се вляво от стълбата отворена врата. Дарби се отправя към нея, а Каръл стиска с все сила ръката й.

Шест монитора са разположени върху старо бюро. Всеки от тях показва мрачна затворническа килия в зеленикави тонове — прибор за нощно виждане. Бойл и Евън са инсталирали апаратурата, за да наблюдават пленниците си по всяко време. Сега всички килии са пусти.

Дрехите на Евън са старателно сгънати на една маса. Клетъчният телефон лежи върху портфейла му редом с ключове за кола.

Дарби се готви да влезе в стаята заедно с Каръл, когато забелязва множеството костюми, облечени върху манекени. Главите са покрити с маски — част от тях купени, други — домашно производство. Стената зад тях е оборудвана с множество куки, върху които висят разнообразни оръжия — ножове, мачете, брадви и копия.

— Искам да останеш отвън само за миг — обажда се Дарби. — Няма да мърдаш оттук. Веднага се връщам.

Дарби грабва телефона и ключовете и в същия момент забелязва врата. Отваря я с помощта на един от ключовете. Зад нея съзира шкаф за документи и стена, претрупана със снимки на жените, които са довеждани на това място. Опитва се да отвори шкафа, но нито един от ключовете не е за него.

На някои от снимките жените се усмихват, на други видът им е уплашен. На места се виждат отвратителни картини, документиращи убийствата на някои от тях. Дарби си представя Бойл и Евън, застанали на това място — съзерцават изложбата, обличат костюмите и се готвят за лов.

Дарби разглежда тези лица, докато сили не й остават повече. Грабва Каръл за ръка, благодарна заради нейната топлина, и се изкачва по стълбите на първия етаж в старата къща. Осветлението работи. Няма мебели — единствено пусти и студени помещения с мирис на гнило. Част от прозорците са запречени с дъски.

Дарби отваря външната врата с надеждата да съзре някаква табелка. Но отвън няма улично осветление — само мрак и студен вятър, който се носи над пусти поля. Порутената селска къща зад тях е разположена в пълно уединение.

Колата на Евън, спомня си тя, е оборудвана с GPS. Открива я зад къщата. Дарби включва двигателя и отоплението.

Местоположението им се вижда върху дисплея на уреда. Дарби го съобщава на 911, като иска повече от една линейка. Не знае дали долу няма още някоя жива жена.

— Каръл, знаеш ли телефона на съседите, които живеят срещу алеята ви за паркиране? Бялата къща със зелени щори?

— Казват се Ломбардо. Знам номера. Понякога пазя децата им.

Дарби набира. Обажда се натежал от сън женски глас.

— Госпожо Ломбардо, казвам се Дарби Маккормик от бостънската полицейска лаборатория. Там ли е Даян Кранмър? Трябва да говоря с нея незабавно.

Майката на Каръл се обажда.

— При мен има едно лице, което би искало до говори с вас — казва Дарби и подава телефона на момичето.