Крис Муни - Изчезналите

Някаква жена е просната ничком на пода, а изпод нея тече кръв. Начинът, по който е заклана, кара неистов писък да се надигне в гърлото на Дарби.

Тя го сподавя, цялото й тяло трепери, разсъдъкът й работи трескаво, докато се оглежда наоколо — навсякъде има кървави отпечатъци. Те водят към коридора и изчезват. Евън си е отишъл.

Едва доловимо движение откъм стената зад нея. Там няма врата, но малко над пода личи правоъгълен отвор, който е достатъчно широк, за да се промуши през него. Там ли е Евън?

Дарби трябва да погледне, а не й се ще. Застава на колене и надниква, за да съзре в съседното помещение крехкото, треперещо телце на Каръл Кранмър.

— Каръл — прошепва Дарби. — Погледни насам, Каръл.

Каръл Кранмър прикляква и се вторачва в лицето на Дарби през отвора.

— Аз съм от полицията — продължава Дарби. — Ранена ли си?

Каръл поклаща глава, а очите й са разширени от ужас.

— Мисля, че е достатъчно широко да се провреш. Давай, ще ти помогна.

Каръл се пъха в дупката с ръбове от нащърбено дърво и се заклещва. Дарби я хваща за ръцете и я измъква, а дървените зъбци дерат краката на момичето. Те са боси. Ходилата и глезените й кървят на места. Облечена е само с пликчета и сутиен — цялата трепери.

— Той има брадва. Видях я…

— Знам кой е — казва Дарби. — Но искам да разбера къде е. Видя ли го?

Каръл поклаща глава.

— Колко души са затворени тук? Имаш ли представа?

— Чувала съм неколцина. Няколко жени, но съм виждала само една. Тя кървеше силно. Опитвах се да я свестя, но той дойде и аз побягнах. Тогава видях един скелет. — Лицето на Каръл се сгърчва. — Моля ви, не искам да умра…

Дарби хваща момичето за раменете.

— Чуй ме добре. Знам, че си уплашена, но не бива да плачеш или пищиш. Не бива, разбираш ли? Не искам да ни открие. Трябва да се измъкнем от това място, но за тази работа те искам силна и смела. Ще бъдеш ли?

Някаква жена писва — съвсем близо, звукът идва точно отпред.

Дарби запушва с длан устата на Каръл и я притиска към стената, а в същия момент се захлопва врата. Жената отново писва — този път от помещението, в което току-що бе Каръл.

Непознатата започва да моли за живота си:

— Моля… Ще направя всичко, което пожелаете, само не ме наранявайте, моля ви…

Каръл хлипа под дланта на Дарби, а между пръстите й се процеждат сълзи.

Прас. Каръл подскача заедно с ужасения писък на жената.

Хряс. И писъкът преминава в мокро гъргорене. Франк Синатра пее: „Издигни ме до луната“.

Прас, хряс, прас. А сетне нищо друго, освен тежкото дишане на Евън. Той е в съседното помещение. Убил е жената и сега удря стената с брадвата — туп-туп-туп-туп — опитва се да изкара Каръл от равновесие и да разбере къде се е скрила.

Бумкането престава. Дарби поглежда надолу, към отвора. Хайде, надникни да хвърлиш един поглед. Трябва й само един хубав ритник, за да му отнесе носа. Ако е извърнал глава на другата страна, ще го прасне по тила и ще го свали в безсъзнание.

Франк Синатра започва да пее „Моя начин“.

Евън не поглежда в дупката.

Отишъл ли си е?

Дарби чака. Чака още малко. Хайде, рискувай, погледни. Шепне в ухото на Каръл:

— Сега ще погледна през дупката. Стой на място и каквото и да се случи, няма звук да издаваш, разбра ли?

Каръл кимва. Дарби коленичи на пода.

Между ръцете на мъртвата жена съзира черни боти, стъпили пред отворена врата. Евън е все още там. Чака. Край коляното му се полюлява окървавена брадва.

Евън се отправя към друга стая, като трясва вратата зад себе си. Чува се шум от още една. Синатра пее: „Как само изглеждаш тази вечер“.

На Дарби й хрумва нещо. О, Господи, нека да успея.

— Каръл, помниш ли къде бе оня скелет, който си видяла?

— От онази страна е — отвръща момичето, като сочи отвора.

— Искам да ми го покажеш.

— Не ме оставяйте самичка.

— Няма.

— Обещавате ли?

— Обещавам. — Дарби изхлузва блузата си и я подава на Каръл. — Ще мина през отвора първа. След като съм вече оттатък, ще ти дам знак да затвориш очи и ще те измъкна при мене. Изчакай само миг.

Дарби се промъква през дупката, като усеща как кожата й се раздира и започва да кърви. След като и Каръл минава със затворени очи, тя я повежда настрани от скупченото тяло.

— Можеш вече да погледнеш — промълвява Дарби. — Покажи ми сега къде е оня скелет.

— През вратата.

Дарби я отваря. Коридорът е пуст. Затваря безшумно зад тях. Каръл провежда Дарби през две помещения в трето. Мъчи се да запамети вида им.