Крис Муни - Изчезналите

Вратата започва да се отваря и тънка ивица светлина разкъсва мрака в килията.

Трябва да се отбранява. Нужно й е оръжие. Да претърси килията. Всичко е здраво прикрепено към пода. Никой от предметите тук не може да й послужи.

Вратата се е отворила, за да разкрие гледка към мъждиво осветен коридор.

Разнася се музика — Франк Синатра.

Евън не се появява.

От замайването няма и помен — напълно се е разтворило в адреналин. Мисли.

Дали Евън не очаква излизането й?

Пътят навън е само един. Дарби пристъпва към странния коридор, напряга слух да долови нещо през музиката. Да внимава за внезапни движения. Ако й се нахвърли, ще го удари право в очите. Кучият син не може да й стори нищо, ако не вижда.

Дарби е опряла гръб до стената на килията. Така. Да се приготви за бяг. Сърцето й бие по-бързо, по-бързо… Добре… Направи го сега. Тя се обръща и излиза в дълъг коридор с шест дървени врати.

Всичките са затворени. Някои имат дръжки. Две са с катинар.

Срещу вратите зеят отворени четири килии. Дарби проверява останалите три — празни са. Тя търси нещо, което да използва вместо оръжие. Нищо. Всичко е здраво закрепено. В последната килия долавя отчетлива миризма на човешко тяло, което веднага насочва мисълта й към Рейчъл Суонсън. Тук значи е била затворена тя. Тук е живяла Рейчъл през всичките тези години.

Зумерът се обажда отново и стоманените врати хлопват.

Разнасят се нови звуци отдалеч — врати се отварят и затварят, отварят и затварят.

Евън. Идва за нея.

Трябва да се движи, да мисли за това движение, само че накъде? Избери врата.

Дарби опитва най-близката. Заключена е. Следващата не е. Отваря я и попада в подобие на лабиринта от своите кошмари.

Пред нея се намира тесен неосветен коридор. Вижда четири врати. Не — пет са. По две от всяка страна и една в дъното. Стените са облицовани с плоскости от смляна дървесина. На места личат отвори. Дарби наднича през един от тях в друго подобно пространство.

И сега й просветва: буквите и цифрите, записани върху китката на Рейчъл, а също и върху онази карта са указания за придвижване из този лабиринт. Рейчъл е описала маршрутите през всяка от дървените врати.

Дарби се опитва да си спомни комбинациите, а наоколо се чува шум от отваряни и затваряни врати — тук има и друг човек, освен Евън. Да не би да е Каръл? Дали е още жива? Колко жени има тук и защо тичат? Какво им е намислил Евън? Ами на нея?

Няма време за размисъл. Дарби влиза в поредната стая — този път с две врати, между които да избира. Само едната е отключена. По стените вижда дупки. Те са от куршуми. Евън има оръжие. Ако е така — о, господи — какво да стори тя? Какво може да направи? Нищо. Трябва да продължава напред и ако може, да го издебне и нападне. Но първо трябва да се снабди с нещо като оръжие. И то незабавно.

Дарби застива. Някой приближава.

Следващата стая е по-голяма — с четири врати. Първата е заключена с катинар. Дарби се втурва вътре и когато установява, че има и незаключена врата, тихо се плъзва зад нея и остава притаена на място.

Това помещение е толкова тясно, че трябва да се придвижва настрани. Някои от вратите — това начаса й прави впечатление — могат да се заключват отвътре. Други изобщо нямат брави. Някои стаи са лишени и от врати — само отвори. Защо са създадени тези различия?

Те преследват своите жертви из този лабиринт. Гонят ги като дивеч и ги оставят да се крият, за да направят лова по-вълнуващ.

Докато навлиза все по-навътре в лабиринта, а очите й започват да привикват към мрака, в нейното съзнание изплува част от разговора с Рейчъл: Няма измъкване оттам — само места за скриване… няма никакво значение дали тръгваш наляво, или надясно. Или пък направо — всички посоки водят в ъгъла. Не помниш ли? Аз нали опитах.

Трябва да има изход от това място. Рейчъл Суонсън е оцеляла тук в продължение на години. Има изход. Или поне сигурно скривалище…

Пронизителен писък я кара да подскочи.

Прас. И жената отново писва. Тя е наблизо, някъде зад тънка стена. Още врати се отварят и затварят. Колко жени са затворени тук?

— Помо-о-о-о-щ!

Това не е гласът на Каръл. Дарби няма представа коя е жената, но тя е съвсем наблизо. Дали да не й даде да разбере, че не е самичка тук? Не, не издавай местоположението си. Дарби пропълзява още по-навътре в лабиринта, като набързо запаметява вида на всяко помещение, докато трескаво търси някакво оръжие.

В поредната стая подът е посипан с парченца дърво. Изпод една от вратите се процежда тъмна течност. Дарби знае какво е това, дори преди да коленичи върху бетона. Кръв. Усеща миризмата й. Вратата пред нея не е заключена. Отваря я. Моля те, Господи, нека Евън не е там.