Джеймс Грейди - Брутално

Монаха обърна поглед към нея. Кол притисна още по-силно гърба си в дръжката на ножа.

— Ами… — заекна Сали. — Не знам дали беше отворена, когато влязохме. Исках да… да изляза в коридора и ти… ти влезе и ме блъсна…

Тряс!

Монаха се завъртя. Кол търкаше лакътя си и отстъпваше от гардероба. Едната от вратите му бе отворена, другата — непокътната. Нямаше никакъв нож.

„Мамка му! — помисли си Сали. — Да не е напъхал ножа в заключения шкаф? Как ще го извадим?“ Инспекторът търкаше лакътя си.

— Ударих се. Заварихме стаята празна.

Монаха го изгледа яростно.

— И намерих купчина снимки, които, ако ни казваш истината…

— Защо ще лъжа такива като вас?

— … та ако си прав — продължи Кол, — някой би трябвало да ни каже за тези снимки. Работата ни е да анализираме кампанията на Фарън, да проучваме вашия електорат, да оценяваме действията ви…

— Това няма абсолютно нищо общо с…

— Има адски много общо. За да си свършим работата, трябва да анализираме тези снимки.

— Няма да ги взимате от лавицата, докато не получа разрешение.

— Тогава хайде да идем да го получим — отвърна Кол.

Монаха затвори отключената врата на шкафа. После натисна дръжката на заключената. По коридора се разнесе смехът на връщащите се от рождения ден.

— Нещо не е наред ли? — попита Кол.

Монаха се усмихна.

— Не, щом е заключена.

Убиецът лежеше на леглото си от електрически огън. Слънцето висеше над хоризонта. По голите му ръце (сто лицеви опори) и по корема му (сто коремни преси) засъхваше пот.

„Къде си сега, треньоре Уагънър? — помисли си той. — Ти и тлъстото ти шкембе, когато се смееше и ми викаше, че съм бил женчо, щом не съм можел да се изкача по въжето. Смя ли се и тогава, по време на отпуската си, когато натисна спирачката в планината и започна да падаш надолу в нищото? Не се ли пита за твоя клас от автомонтьори? Ти, дебелата ти жена и изрусената ти дъщеря с тлъстите бели бедра под полата й на главна мажоретка?

Моите крака са голи и силни — помисли си той (сто клякания). — Готов съм. Леглото ми е електрическо и всичко, от което се нуждая, е тук, на бюрото пред огледалото и по столовете. Всичко останало или е скрито, или е при Вратаря.“

През прозореца на спалнята нахлуваше тъмночервена светлина.

„Всичко съществува така, както го виждаш“ — помисли си той. И почувства туптенето на сърцето си.

Навън слънцето залязваше. Навън бе Фарън Сиърс — изгряваше неговата последна луна. Той беше първият от двама — кой ли щеше да е втората му мисия? Вратаря щеше да се погрижи и за това. Вратаря бе връзката, липсвала през всички тези години. Вратаря му разкри, че не е достатъчно да знае кой е. Всеки луд може да възприеме действителността.

Той беше научил от собствен опит няколко истини. „Оценявай се според постъпките, които идват от сърцето ти. Това е изкуство. Надделявай над онова, което съдбата ще направи по-голямо от теб. Това е власт. Господствай. Разсипи ги всичките. Накарай ги да си платят.“

Но години наред убиецът бе разбирал, че нещо липсва. И после чу откровението в брътвежа на Крис Харви.

Липсваше доказателство. Трябва да получиш признание. Трябва да има свидетел. За да си сигурен, че не си луд или че не се заблуждаваш. За да ти се даде възможност да изсечеш своята истина в милиардите сърца на света, сърца, които после също ще бъдат принудени да свидетелстват. Славата означава господство. Ако светът трепери от някой шедьовър, създателят на този страх управлява тези сърца. Всичко останало е просто необходимост. Или опит. Или удоволствие.

Треньорът Уагънър и бедрата на мажоретката. Колежанин стопаджия, който изобщо не видя снайпериста в гората. Курвата Илейн Робъртс разтваряше крака за всеки друг, освен… на сто и петдесет километра от къщи, когато двигателят на колата й угасна заради захарта в резервоара… „Ей, здрасти! Какво правиш тук?“

„Хайде — беше казал той. — Качвай се.“

Но нямаше свидетели. Нищо не бе достатъчно голямо, достатъчно велико, за да уплаши милиардите сърца. Досега.

Крис Харви. Той не бе истински свидетел. Просто знаеше онова, което знаеше. Госпожа Олсън, учителка в пети клас. Крис Харви, ученик в поправителното училище, известен кретен още от детската градина. Тя го беше затворила в килера, защото я бе опикал. На кого му пукаше? На кого му пукаше и какво написа учителката на приемните му родители, които получаваха пари за него — „внимавай и не ми създавай проблеми, хлапе“ — или как те изправяше пред всички и казваше: „Вижте как е оцапало гащите това бебе“.