Джеймс Грейди - Брутално

— Но има и някой друг — продължи Фарън. — Двамата със Сали работите отвътре. Навън трябва да има и някой друг.

— Защо?

Фарън сви рамене.

— Защото е логично. Защото можете.

— Да, имаме още един човек. По целия случай работим само ние тримата.

— Искам да се запозная с него.

Оставаха двайсет минути. Кол въздъхна.

— Добре. Ще уредя…

— Искам да се запозная с него веднага.

— Не. Той трябва да остане навън под прикритие, за всеки случай.

— Чудесно, тогава да излезем навън — веднага.

— Не можете да…

— Мога. Искам да сте наясно по въпроса — прекъсна го Фарън. — Сключих сделка с Белия дом да ви оставя да направите каквото искат те. Когато включихте в сделката Сали, не възразих. Сега признавате, че вие и хората от Белия дом сте излъгали, че въпреки уговорката ни сте позволили на цялото ФБР, на ЦРУ и на кой знае кого още да се рови в делата ми и…

— Искаме да ви спасим живота. Не мога да го направя с…

— Сделката ни може да бъде развалена за стотни от секундата.

— Да, толкова трябва и на куршума да свърши работата си.

— Или на мен да ви изхвърля и да разкрия сделката на пресата.

— Това може да ви прати в гроба.

— Или да уплаши убиеца. Не ви ли е идвало наум?

— Възможността беше отхвърлена като прекалено рискована — отвърна Кол. „Рискована за нас, заради скандала с подслушването.“

— Или веднага ще ме запознаете с тази трета сянка, която се рови в живота ми, или ще телефонирам в Белия дом и…

Нямаше друг избор. Кол погледна часовника си: седемнайсет минути.

— Добре.

Ник стоеше на един вашингтонски ъгъл под студената следобедна светлина. От лявата му страна беше Източният пазар на Капитолийския хълм: червена тухлена сграда с отделни павилиони за хранителни стоки. Дж. Едгар Хувър бе работил тук като разносвач на бакалски стоки по домовете.

„Шибаното ФБР“ — помисли си Ник. Как бе могъл Кол да загуби контрол над своя човек? Каква толкова важна работа имаше, че сега Ник трябваше да свърши това сам? Детективът облиза студените си устни. Скочът от бутилката в колата му изгаряше стомаха му. В устата му се топяха три ментолови бонбона.

Забеляза го, когато беше на три пресечки от него, видя го как се приближава. Никой не го следеше, нямаше подозрителни автомобили. Но детективът не можеше да разгадае изражението на мъжа, който застана пред него и каза:

— Вие трябва да сте Ник Шърман.

— Щом казвате.

— Радвам се да се запозная с вас. — Фарън Сиърс протегна ръка.

Нито един от мъжете не стисна дланта на другия с пълна сила и двамата го знаеха.

— Трябваше да проверите служебната ми карта — рече Ник.

— Разпознах ви като ченге още от две пресечки — отвърна Фарън.

— Не е хубаво да стоим на открито — каза детективът.

— Наоколо има няколко бара, в които бихме могли… — започна Фарън.

— Не е нужно да влизаме в бар!

Фарън премигна.

— Добре. Знам по-добро място.

Източният пазар напомня продълговат склад за зеленчуци, месо и птици. В отсрещния ъгъл има будка за бърза закуска, от която Ник и Фарън си купиха по чаша кафе. Зад тях стар негър остъргваше от скарата загорял лук и слушаше джаз по радиото. От лявата им страна имаше остъклена месарница. Пред тях бе сергията за риба, където върху лед бяха натрупани зейнали морски пъстърви със студени черни очи.

— Значи обичате ментолови бонбони? — рече Фарън.

— Какво?

— Имам добро обоняние — поясни Сиърс. — Развих го в затвора, където източниците ми на информация бяха ограничени. Усещам мириса на мента.

Ник извърна очи.

— Имах дълъг ден. Дълъг полет.

— Къде бяхте с агент Кол?

— Той ще ви каже, ако иска да знаете.

Фарън се усмихна.

— Какво е първото нещо, което имате срещу мен?

— Просто така ли?

— Естествено — сви рамене милиардерът. — Усетих го в ръкостискането ви, чувам го в гласа ви. Вие ще умрете заради мен. Ще убиете човек. Но не ме харесвате.

Очите на Фарън не мигаха — също като на мъртвите риби.

— Нищо лично — отвърна Ник. — Но вие сте политик.

— Вярно е, но има още нещо.

— По дяволите. Наистина ли искате да знаете? Ченге съм вече близо трийсет години. Сега залагам живота си за човек, който веднъж се е опитал да убие ченгета.

— Значи Кол ви казва всичко?

— Трябва.

— А вие отвръщате ли му със същото?

— Абсолютно — твърдо кимна ченгето и се намръщи.

— Не — каза Фарън. — Не мисля така. Казвате му всичко, което смятате, че трябва да знае, но не му казвате всичко.