Джеймс Грейди - Брутално

— Ние ще спасим живота ви.

— Онези полицаи, които исках да убия, не носеха значките си като вас — рече Фарън.

— Но въпреки това сте щели да ги убиете.

— Да. И това щеше да ме обрече на смърт. Но те не бяха ангели, а и времената не бяха такива. Аз не съм като другите…

— О, не започвайте със „сериозни алибита“ — изръмжа Ник. — В последно време главата ме заболява да слушам такива неубедителни глупости. Убийството си е убийство. И вие не сте по-различен от мен. Затова съм тук като ченге, защото човек си е човек.

— Навремето аз не бях човек. Бях…

— Запазете това за телевизията. — Ник притисна ръка до челото си, но продължаваше да усеща тъпо пулсиране в мозъка си. — Спестете ми приказките как робството, линчовете и насилието в историята ни сега ви дават специален статус на убиец.

— Аха — рече Фарън. — Проблемът ви е, че съм чернокож.

— Това не е мой проблем — настоя Ник.

— Не е и мой — отвърна събеседникът му.

— Вижте, единственото, за което трябва да се тревожите, е дали ще ви спася живота. Нямате основания да се безпокоите, защото убийците и чудовищата, които са по следите ви, са причината постоянно да лъскам мерниците си.

— „Чудовищата, които са по следите ви“?

Ник махна с ръка.

— Важното е, че за мен няма значение дали сте жертва, или убиец, или пък от коя раса сте.

— Абсолютно прав сте. И напълно грешите.

По радиото зад тях свиреше джазбанд, който изпълни Ник със спомени за дневна, за радиоапарат, за майка му, боса и с развята край раменете коса — как го държи за ръчичките и го върти. „Това е музиката, на която танцувахме с баща ти, когато беше войник.“ Ник взе чашата и видя, че черното езеро в нея трепери.

— Имате нужда да повярвам на приказките ви, нали? — рече той. — Съгласен съм. По дяволите, вие проповядвате толкова разпалено, защото очевидно имате нужда всички на света да повярват на приказките ви.

— Вие не можете да повярвате на думите ми. Трябва да го заслужите. Но да, важно е всички…

— Важно за вас — поправи го Ник. — Лично.

— Животът е личен.

— Значи сте тръгнали на този кръстоносен поход заради себе си.

— Естествено. — Фарън даде на Ник три секунди да се порадва на триумфа си. — Защото имам само онова, което има и най-лошият от хората. В наше време всички от горе до долу се давят в кръв от разкъсаната душа на Америка. И най-тежката ни рана е расизмът.

— Възможно е, но по дяволите, вие имате много повече, отколкото хората, работещи от девет до пет, господин Милиардер.

— Бих могъл още утре да загубя всичко това. Разбрах го, когато за първи път чух да се затръшва вратата на килията ми.

— Сега имате достатъчно адвокати, които да не позволят да идете в затвора — отгърна Ник.

— Съдържанието на джобовете ми няма значение, ако критерият за оценка се основава на цвета на кожата ми.

— Моите критерии не са такива. Расата не е мой проблем.

— Това ще е ваш проблем даже сърцето ви да е чисто и очите ви слепи — възрази Фарън. — Живеете в свят, вмирисан от расизъм.

— Мирише на прясно месо, стърготини и мъртва риба.

— И на кафето, което не пиете — прибави Фарън.

Ник премигна. И студено се усмихна.

— Вижте, господин месия, не можете да ме обрисувате с вашата расистка бяла четка, защото…

— Не съм ви обрисувал така…

— Защото — продължи детективът — не съм бял.

Някаква салвадорска бавачка вдигна на ръце русо, синеоко бебе, за да може да види как продавачът тегли на кантара морски костур.

— Аз съм индианец — каза Ник. — Не достатъчно, за да е официално. Баба ми беше наполовина индианка. Нямаше да ме включат в списъците.

— От кой народ? — попита Фарън.

Ник се усмихна.

— Искате да кажете племе ли? От северните шайени. Не е толкова важно — продължи той. — Сини очи, светлокестенява коса и получавам слънчев загар като швед. По дяволите, предполагам, че никой не знае.

— Защото не казвате на никого. — Твърдение, а не въпрос.

— Какъв съм си е моя работа.

— Какъв сте? — попита Фарън.

— Вижте. — Ник поклати глава. — Това си е моя работа. Единственото, което трябва да знаете, е, че не бих могъл да съм таен нацист, готов да убие някой, който не е бял като мен — като част от мен.

— Расизмът не е грях на белите — той е човешки грях. Познавам негри с по-светла кожа, които храчат расистка отрова срещу по-тъмнокожите негри, негри, които мразят латиноамериканците, латиноамериканци, които членуват в ку-клукс-клан и не понасят негрите. Чувал съм негри да хвърлят всички вини върху евреите като нацисти. Чернокожи, евреи, бели, азиатци — всички са „те“ за някой друг.