Джеймс Грейди - Брутално

— Навремето, когато се видяхме за пръв път… до каква степен ви бяха известни нещата?

— Знаех достатъчно, за да си върша работата.

— Знаехте ли, че съм виновен?

Стаята се разтърси, сякаш от гръм.

— Полицията беше права: готвех се да унищожа колкото мога повече от ченгетата, които убиха лидера на моята партия.

— Те ми попречиха да сторя това зло — продължи човекът, който командваше движение, разбунило цяла Америка. — Поради користни причини и с незаконни методи.

— Но вие — прибави той и погледна към Кол, — вие ме спасихте от последствията от греховете ми.

Над боровете летеше сврака. Двата автомобила се носеха по тъмното шосе сред покритите със сняг планини на Айдахо. Първата кола беше с включени сигнални светлини и с отличителните знаци на щатски пътен патрул. Отпред седяха двама полицаи. Отзад бяха Далтън Кол и Ник Шърман. Втората бе на Бюрото и вътре пътуваха агенти на ФБР от Бойзи, столицата на щата.

Кол сподави прозявката си. Разследването едва беше започнало, но вече се чувстваше уморен. Объркан от смяната на часовите пояси. Не на мястото си. Отначало бе имал намерение да замине за Айдахо сам.

— Лоша идея — беше казал Ник. — Канзаско момче като теб ще се загуби в онези планини и малки градчета.

Затова, когато Кол свърши с първото си посещение в щаба на Фарън Сиърс, двамата с Ник хванаха следобедния самолет за Бойзи.

— Какво ще кажем на местните? — попита Ник, когато самолетът се издигна над облаците.

Кол сви рамене.

— Че разследваме телефонна измама.

— Телефонна измама ли! Никой няма да повярва…

— Ние сме от Вашингтон — прекъсна го Кол. — Никой не очаква от нас здрав разум.

— Ами твоите хора? — попита детективът.

— От централата ще съобщят на нашите агенти каквото трябва да знаят. — Кол поклати глава. — Не мога да понасям кретените, които пристигат и разследват някой таен случай на моя територия, а после си тръгват и оставят работяги като мен да чистят след тях.

— Тогава недей да правиш боклук — посъветва го Ник.

Двигателите на самолета бръмчаха. Облаците станаха лилави, после розови.

— Вече сме почти над родните ти места, каубой — каза Кол.

Стюардесата ги подмина с количката си, в която подрънкваха миниатюрни шишенца скоч. Знаеше, че носят значки и пистолети и следователно не им е позволено да пият.

Ник се заслуша в дрънченето, после каза:

— Там долу няма земя, която някога да е била моя. — Спомни си майка си, правата й черна коса, усмихнатото й лице. Колко отдавна беше!

— Значи сега родният ти дом е Вашингтон, така ли? — попита Кол.

— Там ми дадоха значката. А и съпругата ми го обичаше. Ако имахме деца, може би щеше да е на друго мнение. Сега, след като вече я няма, там ме задържа само значката.

— И няма къде другаде да идеш?

— Знаеш ли. — Ник му се усмихна. Очевидно бе решил да смени темата. — Дай да погледаме през прозореца.

Спряха на пет метра от телефонната кабина и слязоха. Над тях изграчи сврака, плъзна се над главите им и изчезна сред боровете.

— Сега какво? — попита началникът на патрула.

Един от агентите подаде на Кол ботуши. Лицето му издаваше презрение към натрапника от Изток, който нямаше достатъчно здрав разум, за да си носи екипировка за планина. Кол ги обу и тръгна към телефонната кабина. Ник, както винаги с каубойски ботуши, куцаше до него — пак го болеше коляното, може би от студа.

Разбитата врата на кабината зееше. Срязаният кабел висеше над тъмнокафявия заледен под — кафяв като петното на една от стъклените стени.

— Ник? — каза Кол.

— Възможно е. Възможно е.

Кол махна на другите да се приближат. Птичи писък разцепи утринния въздух и две черни, покрити с пера петна с раздвоени опашки изчезнаха сред боровете над тях.

— За колко време може да стигне дотук група за оглед на местопрестъпление? — попита Кол старшия агент.

— След шест-седем часа ще се стъмни — отвърна полицаят от пътния патрул. — Ако можем да почакаме до утре…

— Свържете се с началника си — каза Кол. — Кажете му да вземе съдебно нареждане за тази кабина и да се обади в телефонната компания. Да докара кран. Откъснете я от основата й и…

— Какво става, по дяволите? — попита патрулното ченге.

— И внимателно я натоварете на камион. Дръжте я на студено, не искам ледът на пода да се стопи. Действайте изключително предпазливо: може да има отпечатъци.

— Къде да я закараме? — попита агентът.

— Организирайте незабавното й пренасяне във Вашингтон със самолет с хладилно отделение.