Джеймс Грейди - Брутално

— Можем да подплашим онзи, който иска да убие Фарън, преди да успеем да го открием — довърши вместо него Ник. — Това означава, че до утре няма да разберем много.

— Имаме резервации за сутрешния полет до Вашингтон.

— Шерифът и репортерите твърдят, че Лъстър не е тукашен. А господин Хикс в гората? Не липсва никой, никой от района не отговаря на описанието му.

— Защо тук? — попита Кол. — На такова огромно разстояние от Фарън Сиърс?

— Сигурен ли си, че Лъстър е свързан със скелета в гората?

Седнал на хотелското легло, Кол се намръщи към вашингтонското ченге. Огледалото, което висеше зад гърба на Ник, отрази отговора му.

— Да — каза Ник, — и аз. Две убийства в деня на имейла, в един и същ район — това е прекалено съвпадение.

— Изобщо не съм сигурен — отвърна Кол.

— Няма време да сме сигурни.

— Трябва да мислим по-бързо от часовника, по-бързо от…

— Ние сме на лов, Далтън. Нямаме време просто да мислим.

— Какво смяташ за партньорката ни? — попита Кол.

— Че е умна — отвърна Ник. — Ами шефовете ни? Вярваш ли им?

Кол сви рамене.

— Правилата са известни на всички ни.

— Ами Фарън Сиърс?

— Ако бях сигурен, че разбирам какъв е… — Агентът поклати глава. — Не знам какво да ти кажа за Фарън.

Ник заби поглед в него.

— Нали знаеш, независимо дали е невинна жертва, или е инсценирал всичко това като някаква странна политическа игра, ние трябва да го прекараме.

Кол премигна.

— Двамата с партньорката ни сте вътре в системата му — продължи Ник. — Ти го шпионираш, за да откриеш онзи, който го предава. Някъде и по някакъв начин ще трябва да преминеш границата, която Фарън не би искал да преминеш. Ще трябва да го прекараш.

— Да — съгласи се Кол. — Но ще се опитам да го направя внимателно.

Убиецът лежеше гол на леглото си. Никаква светлина не огряваше тази стая. Нощта и денят нямаха значение. Той беше тук. Сега. И предстоящото идваше после. „Преди“ означаваше всички години на очакване. Години на незадоволеност. Преди осъзнаването на необходимостта да получи признание. Властта идва от присъствието: „Аз ще съм навсякъде“.

Спомняше си всичко това като великолепен филм. Филм, който се въртеше в главата му и образите се прожектираха във вечността с всяко махване на ръката му, с всяко премигване на очите му.

Разбира се, той бе звездата. Режисьорът. Актьорът.

Онзи Крис съвършено изигра ролята на Вестителя.

Добре че го оставих да живее достатъчно дълго — помисли си убиецът. — Крис Харви, несръчното момче. Познах го в мига, в който излезе от чуждестранната си кола пред къщата ми, треперещ в лъскавото си черно яке.

— Влез — казах му аз.

Наблюдавах отраженията ни в мъртвото зелено око на телевизора в дневната. Аз седях на дивана, Крис се въртеше във фотьойла. Разказваше ми каквото знаеше. Разказваше ми каквото знаело неговото приятелче. И спомена, че приятелчето му знаело къде е в момента той.

— Хайде — каза Крис. — Ти си тъкмо за тази работа. Направо си създаден за нея.

После дойде срещата.

Второ действие. Два часа през нощта една сряда преди много седмици. Кафенето извън града, на петдесетина километра от дома ми. Денонощно заведение. Лоша храна, лошо обслужване.

Пристигнах три часа по-рано. Скрих колата. Камуфлажни дрехи, ръкавици, черна маска на главата. Бинокъл. Влязох в гората. В нощта нямаше никой друг.

С бинокъла наблюдавах през прозорците.

Вътре беше сервитьорката, облечена в сив блузон и дънки. Боядисаната й руса коса бе вдигната във висока прическа. На бара нямаше никой друг. Тя седеше и гледаше телевизия.

Вътре беше и готвачът. Бяла тениска, мърлява престилка. Плешив.

Жълти сепарета, всичките празни.

В зимната гора бе студено и тъмно. Движеше се само вятърът.

В два без двайсет тойотата отби от магистралата — зад нея не се виждаха други фарове. Крис носеше лъскаво черно яке. В колата имаше още един: Непознатия. Яке и панталони, съвсем не на място тук. Влязоха в кафенето. Седнаха в най-отдалеченото сепаре. Сервитьорката им донесе кафе. И се върна на столчето си.

Чакам. Наблюдавам. Няма никакви изненади. Сливам се със сенките. Прокрадвам се покрай червения автомобил — на задната седалка няма никого. Свалям маската. Отварям вратата на кафенето. Камбанката иззвънява.

Целият горях, докато се приближавах към сепарето. Седнах до Крис, притиснах го до стената. Можех да усетя всяко негово движение. Не ми убягваше нито едно помръдване на Непознатия. Поръчания по пощата часовник на китката ми не вибрираше от микрофонно предаване или записване.