Джеймс Грейди - Брутално

— След това ще можем ли да живеем щастливо?

— Естествено. Защо не?

Мълчаха дълго. Накрая Кол каза:

— Ти си най-страхотният ми агент. Имаш всичко необходимо, правиш всичко необходимо. Благодаря ти.

Отговори му самотната сълза, която избяга от миглите й, за да се спусне надолу по бузата й.

— Поспи малко — рече Кол. — Не му позволявай да ни хване, че плачем.

— Сега вече не можем да загубим — промълви тя.

— Права си. Не можем.

Сали отвори вратата… затвори я и притисна чело до рамото на Кол. После слезе от колата. Знаеше, че той следи с поглед самотната й фигура по дългия пуст тротоар.

В четвъртък сутринта убиецът се събуди в едно вашингтонско хотелско легло. На вратата му висеше табелка „Не влизайте“. Дори чистачката да не й обърнеше внимание, нямаше да види нищо подозрително, нищо, което не беше минало през проверката на летището: дрехи, тоалетни принадлежности. Лаптопът и пейджъра му.

Ако ФБР някак си не бе осъзнало съществуването му, В. щеше да е там, за да ги улесни и да потвърди. Блестящи планове. Ванс се засмя. Импровизацията е измерение за актьора. Той щеше да избере кога и къде да демонстрира реалността си.

Каква ли щеше да е втората мисия? Кой друг за В.? В. нямаше да му трябва. Щеше да накара „големите“ да го проумеят.

Той включи местните новини по телевизията: облачно, типичен за сезона студ, температури около нулата цял ден, вероятност за валежи — почти никаква, утре може би съвсем слаби.

Съвършено време за невидимост. Два часа по-късно той застана пред бюрото на охраната в националната централа на „Дъщери на Американската революция“, мраморен замък на половин километър от Белия дом. Носеше старо армейско яке, дънки, скиорска шапка, пейджър на колана. „Но съм невидим.“

Когато влезе, жената зад бюрото и дошлата й на гости нейна колежка се намръщиха.

— Какво обичате? — попита жената.

— Ами искам да разгледам музея.

— Натам — каза тя и проследи с поглед отдалечаването му. После попита високата чернокожа служителка от охраната до нея: — Значи от утре за постоянно си тук долу?

„Забий поглед в портрета на тази увита в шалове жена. Наблюдавай отраженията в стъклото. Увери се, че онази на бюрото не е грабнала телефона.“

— Няма начин. През повечето време съм в Грийнбелт, НАСА. Внимавам никой да не излезе оттам с ракета.

„Приближи се до следващата картина, провери какво правят, преди да продължиш.“

— Мразя тези специални работи — каза високата жена.

— Вярно бе. Трябва да носите карти за самоличност със специални снимки и така нататък. Ще идват ли и други от вашите?

— Не. Утре сутрин ще сме само двете с теб.

— Ами. От утре излизам в отпуск по майчинство.

— И се махаш оттук? Щастливка! Кога ще раждаш? Първо дете ли ти е?

От един от офисите излезе жена — четеше някакви документи през бифокалните си очила. Двете униформени служителки на вратата продължаваха да си говорят за бебета. Очилатата вдигна поглед…

„Обърни се да прочетеш надписа на онази витрина.“

Униформената бъдеща майка каза на колежката си:

— Тръгни по онзи коридор да събереш всички боклуци, които ще ти трябват за утре. Намери някого в канцеларията да ти направи карта със снимка. Долу е истинска лудница. Непрекъснато се обаждат да се записват — трябва да направим за всички табелки с имена.

„Идеята е била твоя, нали, Далтън?“

Към оперната зала на ДАР сочеше стрелка: „Конститюшън хол“. Ванс тръгна по коридора, после застана в една ниша и загледа полицаите, които надзираваха монтирането на детектори за метал и бюра за охраната. Намери метла и мигновено се превърна във вътрешен човек, остана невидим, докато не излезе през страничната врата на сцената.

„Конститюшън хол“ представляваше огромен полукръг с редове от сини кресла, златни звезди и покрит с драскотини махагон. Бели колони фланкираха сцената, хора от персонала монтираха стоманени плоскости от вътрешната страна на катедрата. Един от полицаите водеше немска овчарка покрай всеки от безбройните редове: куче, надушващо бомби.

Огън блесна в очите на Ванс и видението се върна в паметта му.

Кучето зави към сцената. Кърт размаха метлата по голия дъсчен под и излезе в някакъв коридор, пълен с огромни сандъци с оборудване, осветителна и усилвателна техника, пултове за управление на завесите. Отвори една тежка врата: влажна стая с пещта за парното. Не биваше да влиза. Стълбището го отведе по обратния път. Бременната жена от охраната седеше на мястото си сама. Когато мина покрай бюрото й, той видя собствения си предишен компютърен образ, залепен до червения й телефон.