Елмор Ленард - Горещо хлапе

— Като например?

— Отнася се твърдо с някои служители в кантората. Казват, че със сладките момиченца бил дори два пъти по-… твърд. — Намигна на Нанси. Дявол го взел, не можеше да се сдържи.

Чу как Норм се разсмя, погледна и видя, че Хайди също се усмихва широко към него. Виждаше как зърната й изпъкват през тънката материя на памучната рокля. Тя явно си го знаеше, защото не спираше да му се усмихва като котка, ако котката можеше да има цици. Той отново се бърна към Нанси, която в същия момент дърпаше от цигарата си, без да отделя очи от него. Не се усмихваше. Той отпи нова глътка уиски и този път течността се плъзна по-леко в гърлото му. Ставаше му все по-хубаво. Нямаше къде да отиде… нищо нямаше да навреди, ако й кажеше.

— Скъпа, ще трябва да останеш известно време.

Тя държеше цигарата, подпряла лакът на масата.

— Нищо не се е случило с Орис, нали?

— Казах ти, че е ранен, за да те изкарам от къщата.

— И какво сега, ще ме държиш заради откуп?

— Скоро ще разберем колко те харесва твоят мистър Белмонт.

— А ако не плати, тогава какво, ще ме убиеш?

— Ще плати.

— В такъв случай ще се наложи да ме убиеш.

— Защо? Изчезнахме. Никой не знае къде сме.

— Само че аз знам кой си.

Това го накара да се замисли. Отвърна:

— Не работя за Орис Белмонт. Само така ти казах.

— Известно ми е — рече Нанси, — ти си разглезеното му синче. Веднага щом твоят бавноразвиващ се приятел те нарече Джак, бях сигурна кой си. Ти си Джак Белмонт. Помня те отпреди осем или девет години, когато още работех в „Харви хаус“. Все искаше да си ходиш у дома, не спираше да хленчиш и да дърпаш татко си за ръкава. И тогава си беше разглезено дете, а сега си какво… похитител? Научих, че с изнудването си ударил на камък.

Да му се не види. Обмисли идеята да я застреля. Мина му през ума, понеже си знаеше, че Норм трябва да има оръжие някъде в къщата, щом ходеше на лов.

Нанси каза:

— Знаеш ли, побиват ме тръпки от теб. Винаги когато си поискаш, можеш да получиш пари от баща си, ще ти ги даде на секундата. Само че не, предпочиташ да ги откраднеш. Милостиви боже, ако искаш да бъдеш истински престъпник, по-добре се заеми с обири на банки.

По-късно през деня Джо Роси телефонира отново на шефа си. Каза:

— Искаш ли да вкараш момчето си в правия път? Ако бях на твое място, щях да накарам да го арестуват за унищожаване на фирмена собственост.

Орис Белмонт не каза и дума. Просто стоеше и се взираше през прозореца към чернилката в небето.

— Ако искаш — продължи Роси, — с удоволствие ще се обадя в полицията. Няма нужда да се замесваш.

Орис помълча няколко секунди, преди да отговори:

— Не, аз ще им се обадя.

Време беше да вземе нещата в ръце.

13 юни 1927 година. Карлос Хънтингтън Уебстър, вече висок близо шест стъпки, беше в Оклахома Сити, облечен в тъмносин костюм, без жилетка и с панамена шапка, чиято периферия бе подвита съвсем леко над очите. Живееше в хотел, всеки ден се возеше на трамвай и бе положил клетва като щатски шериф. Това беше горе-долу по времето, когато Чарлз Линдберг получаваше овациите си в Ню Йорк — над Самотния орел 4 4 Прозвище на Чарлз Линдберг (1902–1974). — Бел.прев. се изсипваха тонове хартиени лентички, задето съвсем сам бе прелетял Атлантика.

Емет Лонг пък, освободен от Макалистър, се бе завърнал в Чекота при Кристъл Дейвидсън. През изминалите шест години, откакто шерифите го бяха измъкнали по гащи от леглото, костюмът му бе висял и го бе очаквал, където го беше оставил — в килера. Първото, което направи известният престъпник, след като слезе от Кристъл, бе да телефонира тук-там, за да събере наново старата банда.

След края на обучението Карлос получи отпуск, който прекара у дома, при стария си баща, разказвайки му всичко, което можеше да бъде разказано:

Каква е стаята му в хотел „Хъкинс“.

Какво беше ял в грил „Плаза“.

Как беше ходил да гледа оркестър на име „Сините дяволи на Уолтър Пейдж“, съставен изцяло от чернокожи.

Как, когато стреляш с пистолет, трябва да пренесеш тежестта си напред, с единия крак пред другия, тъй че, ако те ударят, да продължиш да стреляш, докато падаш.

Както и още нещо.

Сега всички го наричаха Карл вместо Карлос. В началото не отговаряше, когато се обръщаха така към него, впускаше се в спорове, а на два пъти дори и в юмручни схватки.

— Помниш ли Боб Макмеън?

— Р. А. „Боб“ Макмеън? — отвърна Върджил. — По-тихият.

— Сега ми е шеф, когато докладвам в Тълса. Той казва: „Зная, че са те кръстили на дядо ти, но го използваш не като име, а като повод да се скараш с някого.“