Елмор Ленард - Горещо хлапе

— Но така Джак разполага с укритие сред дърветата и вероятно изчаква сгоден момент да стреля.

— Сред дърветата, заедно с катериците и гарваните, които ядат изпопадали сухи орехи. Онази горичка точно срещу къщата е по-гъста от останалите. Тези са от най-старите дървета, първите, които насадих. Нали разбираш, чак после научих, че им трябва светлина и пространство, за да раждат. Като започвах засаждах по четиридесет-петдесет дървета на акър вместо по двайсет, най-много трийсет. Ето защо тези от отсрещната страна на алеята са толкова нагъсто, че не можеш да видиш нищо през тях. Освен това са в редици. Трябва някой ден да накарам Престън Рейнкроу да позачисти шубраците, но се налага да го чакам, докато почива, изтощен от жегата. Казвам му: „Никога не съм чувал чероки да си почива от жегата.“ Престън е бащата на Нарциса. Някои от горичките ми имат не повече от десет дървета на акър. Издигат се на по осемдесет до сто стъпки и не са толкова грозни, колкото тези тук, целите в чворове.

— Едва ли ще има проблем да се скрие там — рече Тони.

— Но все пак ще му трябва хубава пушка.

— Какво е разстоянието до тези дървета?

— Петдесет и три ярда — отвърна Върджил, — сто петдесет и девет стъпки. Ще има късмет, ако успее да уцели дори къщата с пистолет.

— Откъде си толкова сигурен за разстоянието?

— Навремето мислех да построя ограждение за коне.

— Лули ми каза, че задигнал ловна пушка?

— Когато достигнат верандата — обясни Върджил, — сачмите вече ще се търкалят по стълбите. Такъв изстрел може и да те жилне, но едва ли ще боли много.

Тони погледна Карл.

— Можеш ли да го удариш от тук, ако стои в края на горичката?

— Ще го ударя в четири от пет пъти — отговори Карл, — ако баща ми позволи да използвам тридесет и осемкалибровия и не му е изпилил предния мерник. Също като моя е, но на рама за четиридесет и пети. Само че не мога да кажа къде точно ще го уцеля. Вероятно ще се наложи да го приближа малко.

— Докато стреля по теб? — попита Тони. — Това сигурно е най-храброто нещо, което някой може да стори. Да тръгне право срещу гърмящо оръжие, за да свали противника си.

Върджил се обади:

— Това пък къде си го чел?

— Аз съм го писал — обясни Тони и отново се обърна към Карл. — Къде ти се иска да го удариш?

— Носиш ли си бележника?

— Не се тревожи, ще запомня всичко.

— Веднъж в ръката или рамото — отвърна Карл, — за да изпусне оръжието, и един в крака, за да го сваля на земята.

— Защо пък толкова деликатно?

— Не искам да го убивам — рече Карл.

Върджил беше на горния етаж с един бинокъл и винтовката „Краг“. Карл и Лули пък бяха в предната стая до прозореца. Лули не спираше да го гали по гърба. Попита го какво смята да прави. Да мине напряко през дърветата и да се опита да открие дирите му?

— Не искам да изглежда, че го търся. Предполага се, че не знам, че е тук.

— Но след като е тук…

— Не е добра идея да напускам къщата, може да има карабина.

— Защо не обиколиш имота с колата, докато е все още светло? До мястото, където бяха онази жена и Буу. Нагледай кладенците, нали в момента не работят? На твое място щях да го направя, за да го подплаша.

— Точно същото искаше и Върджил. Казах му да го направи.

— Мислиш ли, че ще ми позволи да тръгна с него? А ти да си останеш у дома?

— Питай го. Ако започне да увърта, че си „само едно девойче“, му разкажи какво направи с Джо Янг. Поискай моя пистолет. Двамата си ги разменихме. Или ако искаш, вземи уинчестъра и още патрони. Можеш да ги сложиш в дамската си чантичка.

Тя го плесна по гърба и рече:

— Ами ако аз го застрелям?

— Толкова съм уморен от този тип. Нямам търпение да приключа с него.

— Само че какво ще стане, ако аз го застрелям?

— Ще се оженим, когато поискаш, по всяко време.

— Следващия месец, а за медения месец ще отидем в Ню Орлиънс.

— Защо ни е меден месец? Вече го правим? Само че, слушай… Ако Джак ти падне на мушката, задръж, може да го удариш на грешното място и да го довършиш.

— И какво от това?

Карл отвърна:

— Джак заслужава да отиде на стола.

— На мен ми каза същото — рече Върджил. — Аз пък му отговорих: „А, значи той да ми налита, а аз да не го застрелям?“ Карл не продума. Не мисля, че го е грижа чак толкова.

— Уморил се е да го преследва — каза Лули. — Уморил се е от мръсните му игрички. И аз му рекох: „Какво очакваш? Джак си умира да бъде известен престъпник.“ Надявам се само Карл да не се опита да го разубеждава.

Лули управляваше шевролета седан, който Карл бе получил от службата. Върджил бе отказал да вземе колата си, не и ако имаше дори най-малкият шанс тапицерията и да се изцапа с кръв. Показваше на Лули пътя из имота чак до петролния парцел и сондата, която се издигаше недалеч от потока. Минаваше осем, но все още беше слънчево. Излязоха от колата. Лули носеше трийсет и осемкалибровия револвер, а Върджил карабината „Уинчестър“, с която беше свикнал.