Елмор Ленард - Горещо хлапе

— Върджил? — повика го тя и почака, докато той приключи с онова, което разправяше на Карл.

— Какво има?

— Някой е влизал в къщата.

Първата мисъл на Карл беше: „Откраднали са стоте хиляди, докато сме били в града.“ Очакваше баща му всеки момент да получи удар.

Върджил рече:

— Взели ли са нещо?

— Ровичкали са по чекмеджетата. Местили са картините.

— Търсили са сейф — кимна Върджил. — Откъде са решили, че човек, който се занимава с отглеждане на орехи, ще има сейф?

Лули изхвърча през мрежата на вратата:

— Някой е преобърнал наопаки спалните. Явно е търсил нещо.

— Знаеш ли, за първи път ни обират, откакто построихме къщата — рече Върджил и се обърна към Карл: — На колко беше?

— На четири — отговори Карл.

— Значи преди двадесет и четири години. От време на време казвам на берачите на пекани, че ако някой от тях припари до къщата, няма да се поколебая да го застрелям. Веднъж забелязах, че докато репортерите ме разпитваха какво правя с парите си, трима от берачите надаваха ухо.

— Няма ли да погледнеш вътре? — попита Карл. — Да видиш дали не са взели нещо?

— Ей сега — отвърна Върджил.

— Ами парите, които държиш тук? Веднъж ми каза, че били към сто хиляди долара.

— Миналата зима ги внесох в банката в Окмългий. Орис Белмонт, един от собствениците, ме попита дали не искам да членувам в борда. Споменавал ли съм го?

— Чух го от Орис — рече Карл.

— Заприлича ми на човек, който знае с какво се е захванал — продължи Върджил. — Помислих си, по дяволите, какво пък, нека ги пази. Банката е достатъчно близо, ако някой път ми потрябват по спешност.

Влязоха вътре. Първото, което забелязаха, беше, че от оръжейния шкаф липсва ловната пушка. Лули попита Карл:

— Мислиш ли, че е бил Джак?

— Не бих се изненадал. За двайсет и четири години никой не е обирал къщата. Докато наоколо не се завъртя Джак Белмонт.

— Ако е бил той — каза Лули. — Не е ли смешно, че баща му пази парите на Върджил?

Същата неделна утрин Уолтър беше решил, че мястото е идеално за лагер: сондите не работеха и по кулите не се виждаше жива душа. Изкараха няколко дървени каси с инструменти от една доста просторна барака и рано-рано вкараха кадилака вътре. По-късно пропълзяха между пеканите, докато откриха чудесно място, където да лежат и да наблюдават необезпокоявано къщата.

Идеята на Джак беше да се промъкне покрай самата къща — докато Карл седи на верандата с баща си. И да го изненада с: „Ако се наложи да извадя оръжие, ще те застрелям.“ За да види как ще му хареса. Щеше да извади четирийсет и петкалибровия и щеше да го гръмне. След това щеше да насочи пищова срещу бащата и да му каже да изнесе парите или ще си го получи в главата.

— Така няма да губим време да търсим — обясни той. — Старецът ни дава парите и се омитаме.

— Ако искаш да застреляш шерифа — рече Уолтър, — го направи някой друг път. Само веднъж съм попадал в престрелка и едва не се подмокрих. Видях го как сваля четирима въоръжени мъже за по-малко от пет секунди. Знаеш ли кога е най-удобното време да го застреляш?

Почака Джак да попита:

— Кога?

— Когато си е в леглото и спи. Имаше един такъв престъпник. Толкова ги било страх от него, че го изчакали да заспи и го застреляли през прозореца. Чувал ли си за случая?

Чак следобед видяха, че Върджил изкарва колата си и паркира отпред, докато останалите излязоха на верандата и тръгнаха надолу по стълбите — Карл, Лули и още една жена.

— Ето ти го — каза Уолтър. — Какво чакаш?

— Как да го улуча от тук с четиридесет и пети?

— Защо не си донесъл пушка?

— Защото исках да използвам пистолета.

— Приближи се тогава.

Но дори и да се промъкнеше до края на горичката, пак щеше да е на около петдесет, шейсет ярда от колата. За да уцели Карл от това разстояние, щеше да му трябва нещо повече от късмет. Джак беше твърдо решен да използва пистолета, за да може да издекламира думите на Карл, когато му дойдеше времето.

Проследиха как четиримата се отдалечиха с колата, тапицирана с цветни мотиви. Джак веднага беше познал модела, веднъж му се бе наложило да открадне такъв за една работа и докато я караше се чувстваше като малка феичка.

Изправиха се. Уолтър скръсти ръце. Дланите му лежаха върху големи като футболни топки бицепси, изпънали ръкавите на ризата му.

— Влизаме ли?

— Казах ти как ще свършим работата. Ще застрелям Карл, а после ще заплаша татко му с оръжие.

— Тоест ще може да каже на полицията кои сме били.