Елмор Ленард - Горещо хлапе

Върджил каза:

— На мен също не ми се вярва. Ако бях на негово място, щях хубаво да обмисля идеята да се покрия някъде, докато стана на преклонна възраст.

— Джак тъкмо смяташе да се разходи до Мексико с един ласал от Канзас Сити, само че точно тогава го прибрах у дома и му промених плановете.

— Щом смяташ, че ще дойде за теб, защо си седнал на открито? — попита Върджил.

— Първо трябва да се добере дотук, а чак след това ще мисли как да ме застреля.

— Съвсем сам?

— Не зная — рече Карл. — Кой би изявил желание да му помогне?

Първите, за които се сети Джак, бяха собствените му биячи от кръчмата, Буу и Уолтър. Не вярваше, че ще може да стои в една кола с Буу, но от Уолтър ставаше добър партньор, поне за известно време, пък и той идваше от Семинол, също като Хайди и другите курви. За да стигне дотам, Джак трябваше да използва друга кола — някоя, в която, за разнообразие, да не е горещо.

Така че изостави шевролета на Нанси на една улица в центъра на Тълса и измина целия път до вкъщи пеша, до имението Белмонт в Мейпъл Ридж. Отне му почти два часа. Промъкна се през задния двор до стаята на слугинята — същата, която беше накарал да му стесни работните панталони — и я накара да се покаже на прозореца по нощница, закопчана чак до брадичката.

— Маргарет — каза й той, — мама каза, че може да взема колата, но ми трябват ключовете. В килерчето на иконома са, на втората кука. На тях пише Кадилак V-12. — Маргарет, на трийсет и шест години, все още мома, се беше вкаменила и не го изпускаше от поглед. Джак продължи: — Само че не я буди, за да й казваш. Кажи й, когато попита за нея. Предай й да не се тревожи, ще я върна. — И Маргарет му даде ключовете, все така без да продума.

Още същата вечер той отиде в Семинол с кадилака на майка си и паркира пред същия бардак, където бяха работили Хайди и останалите курви. Никоя от тях не се беше върнала, но Джак седна да изпие едно с един познат контрабандист, млад мъж от Куксън Хилс, който на няколко пъти беше зареждал кръчмата.

Джак го попита дали знае какво се е случило с биячите му. Контрабандистът отговори, че напоследък Буу живеел с някаква жена в Бънч и отглеждал зеленчуци.

— Уолтър, дяволите го взели, се е върнал в Семинол и опазва реда в един бар. Крайпътна кръчма е, в тази посока, точно до „Филипс Стейшън“.

Джак рече:

— Работеше за мен, но така и не научих фамилното му име. Случайно да го знаеш?

— Уолтър е голям задник — отговори контрабандистът. — Няма никакво чувство за хумор и не обича хората да се шегуват с него. Веднъж му видях името в едни негови документи. Шитърър 54 54 Shiterer — част от името е омофон на думата за „човек, ходещ по голяма нужда“ (вулг.); в цялост може да се възприема и като нейна сравнителна степен (жарг.). — Бел.прев. .

— Как се пише?

— Ш-и-т-ъ-р-ъ-р. Но ако се ухилиш, докато го казваш, както правят обикновено пияниците, ще ти размаже мутрата. Избягва да си издава цялото име и така си спестява неприятностите.

Джак повтори:

— Шитърър — И не успя да сдържи усмивката си.

Разпозна Уолтър веднага благодарение на дървесния ствол, който изникваше вместо врат от плещите му тип Чарлз Атлас. Уолтър пък разпозна Джак от снимките му по вестниците, както и от фотографията от „10-ТЕ НАЙ-ТЪРСЕНИ“. Той изведе Джак навън и го попита:

— Луд ли си да идваш тук?

Което значеше, че боксьорът му симпатизира. Или че не беше чувал за хилядата долара награда за главата му.

— Уолтър — каза Джак, като за момент се изкуши да го нарече мистър Шитърър, но не беше сигурен дали ще успее да скрие ухилването си, — виждаш ли онзи кадилак V-12, паркиран ей там? Мой е. И с него смятам да отида до дома на един петролен милионер, който няма много вяра на банките. В къщата си държи достатъчно пари, че да му стигнат до живот. Смятам, че са около сто хиляди или дори повече. Искаш ли част от тях?

— Колко?

— Четиридесет процента.

— Как пък го изчисли.

— И двамата взимаме по петдесет, но аз прибирам десет процента отгоре, понеже знам какво говоря.

— Как ще свършим работата?

— Ще наблюдаваме къщата. Ще ги изчакаме да заминат за града по някакъв повод, примерно, за да вечерят, и влизаме.

— Казваш „ще ги изчакаме“. Кого по-точно?

— В случай, че си има компания или вземе прислужницата със себе си.

— Ами ако не успеем да намерим парите?

— Обзалагам се на десет долара, че ги държи в спалнята. Какво ще кажеш да тръгнем още утре? — попита Джак. — Ако искаш, дори ще ти позволя да караш онзи чисто нов кадилак V-12.