Елмор Ленард: Преследваният

— А когато се случи нещо лошо? — попита Еди.

— Какво значи лошо? След една седмица ще разказваш това на някого и ще се смееш.

— Ами ако например откриеш, че имаш рак?

— Тогава си преебан — заяви Розен. — Не, шегувам се. Нищо не можеш да направиш, нали така? В такъв случай защо да се бориш? В това е тайната. Приемай онова, което се случва, и не се притеспявай за нещо, което знаеш, че не можеш да промениш.

— Толкова ли е просто? — Еди се отпусна на възглавницата. — А може и така да е за някои хора.

— За всеки е така — каза Розен. — Слушай, ти не си ме познавала преди. Аз се научих да бъда търпелив. Почти спрях цигарите. Всъщност, изглежда, че напълно съм ги спрял. Не съм пушил вече почти година. А сега ти и аз се срещнахме и ще си прекараме чудесно… Ти не пушиш, нали?

— Отказах ги преди две години.

— Случайно да ти се намира някоя смачкана кутия на дъното на чантичката?

Розен влезе в тоалетната, за да се изпикае, и затвори вратата след себе си.

Вече ставаше по-лесно да обясни революционната си теория за Божията воля. Преди няколко месеца, когато за първи път я каза, не беше толкова ясна и неоспорима. Например когато я разказа на дамата от „Хилтън“ в Ерусалим, в просторния дневен бар. Бяха заедно от два дена. Тя рече: „Боже мой, опасявах се, че си гангстер, а ти се оказа някакъв религиозен чудак“. Тогава той си помисли: „Никога не философствай с туристки“. След това доразви тази мисъл: „или поне с туристки от «Хилтън». И не прекалявай с философията с никоя от тях“.

Еди имаше вид на доволна жена. Защо да я обърква. Лежеше си в леглото, голите й рамене и ръцете й се подаваха изпод чаршафа, гледаше как, излизайки от тоалетната, той се гмурна в светлото петно на лампата.

— Пуши ли вътре?

— Не, казах ти, че нямам цигари.

Той пак погледна към ниските нощни шкафчета, хвърли едно око към отражението си в огледалото-относително стегнато за неговата възраст, което контрастираше с белите му наполеонки.

— Струва ми се, че подуших цигарен дим — настоя Еди, — но може би само си въобразявам… Има ли още вино?

— Свърши — Розен се върна при нея и тя отмести бедрото си, за да му направи място да седне — Може да се обадим на „обслужване по стаите“.

— Мисля, че е доста късно.

— Страхуваш се сервитьорът да не те види с мен, така ли? Виж какво, те са се нагледали на всичко. Не можеш да смаеш сервитьор от „обслужване по стаите“.

— Наистина смятам, че е много късно.

— Мога да купя отнякъде едно шише — той докосна лицето й, оставяйки ръката му да се плъзне по голото й рамо.

— Не е ли вече затворено навсякъде?

— Ако искаш още вино, ще ти намеря — заяви Розен, въпреки че си нямаше представа откъде.

— Нужно ли ни е?

— Не, не ни е нужно — промълви той, като я галеше.

Тя изглеждаше с десет години по-млада в леглото при светлината на лампата, която се намираше в другия край на стаята. Гърдите й бяха хубави, съвсем леко отпуснати. Там, под чаршафа, бяха стегнатите й бедра, кожата не бе се отпуснала, нямаше трапчинки и нямаше изгледи да се появят през следващите десет дни.

Еди подуши въздуха:

— Пак ми мирише на нещо.

— Не е от мен — каза Розен, — трябва да е от някой друг.

— Не, нещо като пушек е. Не го ли усещаш? Розен също подуши въздуха. Стана от леглото и прекоси стаята. Спря се.

— Да, май нещо гори — мина бързо през малкия коридор и отвори вратата. — Господи! — Той затръшна вратата, кашляйки, задушаван от дима, който нахлу откъм коридора на петия етаж. — Боже мой, хотелът гори!

Той продължаваше да кашля, после видя Еди Бродер, която бе изскочила от леглото и гола, с ужасена физиономия, бе започнала да пищи.

Вторник, десет и четирийсет сутринта. Розен беше единственият клиент в кафенето „Акапулко“. Седеше с чаша кафе и кутия цигари на една от редицата маси, непосредствено до улицата, в края на сянката, хвърляна от сенника. От другата страна на площада, над палмите и храстите, слънцето издайнически открояваше овехтялата фасада на хотел „Голдар“. Някои от гостите на хотел „Парк“ бяха преместени там. Други бяха настанени в „Цар Соломон“. Господин Файн беше преместил Еди Бродер и другите от групата от Кълъмбъс в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да бъдели близо до американското посолство и до аташето, което се грижи за правните проблеми на американските граждани.

Нещата се усложняваха. Защо трябваше да отива в Тел Авив? Можеше да се пренесе при него във „Фор сийзънс“, но Еди реши, че трябва да остане с групата, докато се разбере какво ще правят, за да бъде сигурна, че ще й се осигури полет до вкъщи, ако решат да си заминат, и т.н. Чудесно, бе казал Розен, само дето господин Файн говореше единствено за това, че ще съдят хотела. Тя обеща, че ще се върне във вторник след обяд, готова за суперобиколката на Ал Розен с мерцедес из Израел.