Елмор Ленард: Преследваният

— Нищо, което да не мога да, отложа.

Той се надяваше, че тя няма да се изсмее и да каже нещо глупаво, като например, че едва се познават.

Не го каза. Всъщност нищо не каза, а продължи да го гледа.

Розен реши да настъпи:

— Имам една идея. Аз съм в хотел „Фор сийзънс“. Защо не вземем виното и да отидем да седнем при басейна, да се махнем от тази търговска атмосфера?

— Аз пък съм в хотел „Парк“ — отвърна тя след кратка пауза. — Защо вместо това не отидем в моята стая?

— Ами… — рече Розен, изпъвайки се в стола.

— Искам да кажа, че не ставаме по-млади — добави тя.

В стая 507 на хотел „Парк“ в два и двайсет сутринта Розен рече:

— Ще ти доверя нещо. Вече нищо не ме учудва. Знаеш ли защо? Защото никога не се разочаровам, независимо какво се е случило.

— Значи не беше учуден?

Питаше го приглушен глас, идващ от леглото. Розен стоеше до нощното шкафче само по бели наполеонки и търсеше цигара на светлината на лампата.

— Не, изобщо не бях учуден.

— А аз бях — рече Еди, — като се слушах какво приказвам. Никога преди не съм правила така. Но предчувствах, че и без това ще се случи. Сигурна бях, защото се усещах добре с теб. Така че, помислих си, защо да скромнича, все едно да не се целуваш на първата си среща.

Розен пребъркваше джобовете на якето си. Паспорт, слънчеви очила, запалка за еднократна употреба, но цигари нямаше.

— Слушай, мисля, че беше страхотно, с изключение на последната част: „не ставаме по-млади“. Не се подценявай така.

— Гледам фактите — отвърна Еди.

— Добре, но не използвай фактите, за да се подценяваш. Всички имаме по един рожден ден веднъж в годината. Хубаво — продължи той, — аз съм на четирийсет и пет и не мога с нищо да го променя, но какво от това? Защо пък да искам? — Поколеба се. — Имам една нова теория и не знам защо, удивително, никога не ми е хрумвала преди. Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Вярваш ли в Бога?

Тя се замисли за момент:

— Мисля, че да.

— Теорията се отнася до Божията воля — каза Розен, — или веднага ще разбереш за какво става въпрос, или изобщо няма да разбереш.

Еди се облегна на лакът, за да го разгледа както е по наполеонки.

— Ти религиозен ли си?

— Не, никога не съм бил това, което наричат религиозен.

— Но си ходил в храма от време на време, правили са ти Бар Мицва 18 18 Бар Мицва — религиозно пълнолетие на момчетата при израилтяните. (13 г.) ?

— Не, всъщност никога не съм бил. Виж, когато си живял в Ерусалим три години, където в стария град еврейската, християнската и мюсюлманската религия са се събрали заедно, при всичките тези свети места и сред цялото това обкръжение, предназначено за преклонение пред Бога — може и по мен да се е закачило нещо. Започнах да си мисля за Бог и какво може да направи той за мен. После започнах да си мисля за Божията воля и как хората я тълкуват. Ако някой умре, това е по Божия воля. Ако някой фалира — пак по Божия воля. Ако откриеш, че имаш рак или склероза — разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам — отвърна Еди, — би трябвало да помага тези неща да се понесат по-леко, когато се случат.

Сега Розен можеше да мине към същността.

— Добре, но когато някой направи сделка за един милион долара, никой не казва, че е било по Божията воля. Волята му е винаги за нещо лошо. Така че реших, я почакай малко, защо да не може хубавите неща, които се случват, също да са по Божията воля. Например да изкарваш по двеста хиляди долара годишно, без да им плащаш данъците. Да, или пък да извадиш късмет с изискани жени, които те ценят и си умират от удоволствие и знаят, че после няма да приказваш наляво-надясно или да клюкарстваш за тях из Кълъмбъс. Или пък ти и аз да се срещнем — той се поспря, загледан през отворения балкон. — Утре вечер ще се разхождаме около стената на Стария град, покрай арменския квартал и над покривите ще видим кубето на джамията, окъпано в лунна светлина. — Извърна се към нея. — Не, не бях учуден, и то не защото съм те преценявал по някакъв начин, а както ти си знаела, че ще се случи, така и аз знаех и го приех като Божия воля. — Розен вдигна панталоните си от стола и претърси джобовете им. — Мислех, че съм си взел цигари.

— Не знам дали мога да приема това — рече Еди — да въвличаш Бог. Не мога да кажа, че тогава съм си мислела за Бог.

— Не е било нужно. Виж сега какво правиш: насочваш се в посоката, в която искаш да тръгнеш или от която искаш да получиш онова, което искаш. Не манипулираш, нито пък заставяш хората да правят каквото и да било. С други думи, трябва да си честен към самия себе си. Не си тръгнал да мамиш никого; просто оставяш нещата да се случат и не се притесняваш. В това е ключът — да не се притесняваш. Те или ще се случат, или няма.