Мими Лат - Опасно съдружие

Тя се усмихна и с престорено безразличие попита:

— Господин Евънс даде ли някакво обяснение за появата си в този необичаен час?

— Не — почеса се по главата Гюс. — В подобни случаи обикновено казват, че са забравили някакви важни документи или пък се вълнуват от предстоящия процес. Но той не… Той не каза нито дума.

— В колко часа се разписа на излизане? — попита Ребека, плъзгайки показалец надолу по листа. — Не виждам никъде неговия подпис.

— Странно — наведе се над книгата Гюс.

— Има ли нещо необичайно в това? Искам да кажа — често ли се случва някой да не се разпише на излизане?

— Ами, може би… — неуверено промълви пазачът. — Но не и по време на моите дежурства. Аз винаги ги карам да се разписват. — Замисли се за момент, после рязко вдигна глава: — Чакайте, чакайте… Мисля, че не се е разписал, защото е слязъл обратно след седем сутринта. Тогава ми свършва дежурството — от единадесет вечерта до седем сутринта. Тъкмо си тръгвах… По това време вече не караме хората да се разписват, тъй като много адвокати се явяват на работа още в шест. Дори имаше един, който пристигаше в четири и половина, точен като часовник.

Ребека се усмихна на забележката му, после попита:

— Забеляза ли дали господин Евънс носи нещо със себе си?

— Май носеше една-две папки, но не съм сигурен.

— Ясно… Е, добре. Благодаря за помощта, Гюс. — Откъсна лист хартия от бележника на бюрото и надраска адреса и телефона си: — Моля те, позвъни ми, ако си спомниш още нещо.

— Разбира се — кимна старецът и прибра листа в джоба на униформата си.

Младата жена тръгна към изхода, после изведнъж спря и се обърна.

— И още нещо, Гюс… Ще ти бъда много благодарна, ако не споменаваш пред никого за този разговор. Поне дотогава, докато не убедя полицията да преснима присъствената книга.

— Както кажете, госпожо Морланд.

Тя си тръгна с чувството, че е открила нещо важно. Беше ясно, че Джон се е появил в кантората направо от яхтата и е останал тук през цялата нощ. Въпросът е защо…

Една минута след излизането й във фоайето се появи Катрин.

— Не ви видях да слизате с асансьора, госпожице Денисън — учудено я погледна Гюс.

— Слязох по стълбите, за да се раздвижа — поясни тя, после махна по посока на отдалечаващата се Ребека. — Какво искаше от теб госпожа Морланд?

— О, нищо — отвърна й. — Просто си побъбрихме…

— Аха…

— Тя е много мила млада дама — усмихна се мъжът, после поклати глава. — Жалко, че я сполетя такова нещастие.

— Наистина жалко — съгласи се Катрин, помълча, после добави: — Виж какво, Гюс… От днес нататък госпожа Морланд ще влиза в сградата само с моето лично разрешение. Ясно ли е?

— Както кажете, госпожице Денисън — погледна я с лека изненада пазачът. — Вие сте шефката.

В началото на следващата седмица Ребека позвъни в кабинета на Джон. Секретарката съобщи, че в момента той е на зъболекар в Бевърли Хилс. Реши да го изчака там, тъй като това й даваше възможност да поговори с него насаме. Очевидно изненадан да я види, Джон все пак я покани да повърви с него по обратния път до кантората.

— Чакам документите за липсващите пари — напомни му тя, докато подтичваше край него. Сякаш за да компенсира ниския си ръст, той крачеше с бързината на маратонец.

— Още се обработват — отвърна й. — Но скоро ще бъдат готови.

— Дано…

— Това ли е причината за внезапното ти желание да ме видиш?

— Не. — Тя преглътна и добави: — Забеляза ли нещо необичайно в поведението на мъжа ми преди смъртта му?

— Да. Беше в лошо настроение, сякаш нещо го тревожеше.

— Попита ли го какво е това?

— Не — поклати глава Джон.

— Защо?

— Сигурно знаеш, че двамата не бяхме особено близки… — започна Джон, очевидно търсейки подходящите думи. — Прецених, че ако има нещо да ми казва, той сам ще го стори… — Извърна се да я погледне, в очите му имаше странно напрежение. — Но ти беше негова жена, вероятно е споделял с теб.

— Нищо важно — поклати глава Ребека.

Тялото му леко се вдърви, краката отново го понесоха напред.

— Картинката е ясна — промърмори. — Райън е разбрал, че кражбите му рано или късно ще бъдат разкрити.

Тя потръпна от негодувание, но се овладя. Спряха пред червения светофар на ъгъла.

— Не се ли засегна, когато Брандън предпочете да привлече Райън в предизборния си щаб? — попита го направо.

— Напротив, дори ми стана приятно — отвърна Джон и очите му сякаш още повече се приближиха едно до друго. — С нетърпение чаках да заминат за Вашингтон.