Мими Лат - Опасно съдружие

Едва успяваше да запази самообладание пред очевидната враждебност на Катрин!

— Ох, добре — тежко въздъхна другата жена. — Май беше за яхтата… Великолепен плавателен съд, всички бяха много впечатлени…

Ребека веднага усети лъжата, но запази любезното изражение на лицето си.

— Ти слиза ли до пушалнята? — попита.

— Да, но доста по-рано от началото на търсенето. Вече съобщих на детективите за това.

Младата жена си напомни да провери този факт и продължи:

— Къде за последен път видя Райън?

— На горната палуба — отвърна Катрин и махна някакво косъмче от кремавата си пола. — Беше пиян.

Стомахът на Ребека се сви, но направи опит да запази самообладание.

— Откъде знаеш, че е бил пиян?

— Хайде, стига, Ребека! Когато човек пие уиски след уиски, когато очите му се зачервяват, а езикът му надебелява, той положително е пиян, нали?

Не си спомняше Райън да е бил в подобно състояние. Защо единствено тя не беше забелязала тези толкова явни признаци? Или всички около нея лъжеха? Изправи се, заобиколи писалището и застана срещу Катрин.

— Знаеше ли, че Брандън е възложил на Райън да разследва миналото на Пол Уърлингтън?

— Да, знаех — отвърна тя, поемайки си остро дъх. — Бих те посъветвала да забравиш този факт, защото ако Уърлингтън разбере, всички ще си имаме неприятности.

Не обърна внимание на думите й и продължи да я притиска:

— Как мислиш, дали Райън не е открил нещо компрометиращо за Уърлингтън?

— Всичко е възможно. Защо питаш? Да не би Райън да е споменавал пред теб за Уърлингтън и своето разследване?

Ребека долови напрежението в гласа й и предпочете да не отговаря веднага.

— Ако Райън ти е казал нещо за Уърлингтън, аз трябва да зная какво е то! — повиши глас Катрин.

„Защо? — запита се младата жена. — Защо Катрин проявява такава нервност?“

— Не помня — изрече на глас. — Случиха се толкова неща. Опитвам се да ги подредя в главата си, но… Ние с Райън си споделяхме всички проблеми, разговаряхме много…

На устните й се появи усмивка. „Я да видим дали старата кобра ще се хване“ — рече си.

Настъпи продължително мълчание, Катрин изпитателно я оглеждаше. Ребека изчака, после тихо попита:

— Нима наистина вярваш, че Райън се е самоубил?

Другата жена се замисли, после поклати глава.

— Това е единственото логично обяснение, още повече, че е оставил и предсмъртно писмо.

„Защо всички обръщат такова внимание на една неподписана бележка?“ — запита се озадачено Ребека. Понечи да каже на Катрин, че очаква дете, но после реши да продължи с въпросите:

— Знаеш ли кой е намерил това тъй наречено „предсмъртно писмо“?

— Джон — отвърна другата жена.

Това беше новина.

— Защо точно той?

Катрин изви вежди, сякаш се удивляваше на глупавия въпрос.

— Вероятно, защото пръв е влязъл в кабинета му.

Ребека се изненада от отговора, тъй като от Райън знаеше, че Джон вечно закъснява и с това предизвиква гнева на Брандън.

Катрин погледна часовника си и стана.

— С удоволствие бих продължила този разговор, но трябва и да работя… — Отмести косата от очите си и добави: — Искаш ли да те изпратя до асансьора?

— Няма нужда — отвърна й и взе чантата си.

— Лека нощ тогава…

Младата жена тръгна по коридора, усещайки погледа на Катрин върху гърба си. Много добре. Нека тази вещица се чуди защо се е появила тук.

Идеята й хрумна в момента, в който излезе от асансьора и се отправи към изхода.

— Гюс?

— Кажете, госпожо Морланд.

— Опитвам се да възстановя събитията от нощта, в която почина съпругът ми — каза. — Мога ли да надникна в присъствената книга?

— Разбира се, госпожо — отвърна възрастният човек и я поведе към стаичката си.

Присъствената книга лежеше на бюрото, осветена от малка настолна лампа. Ребека бързо започна да я прелиства. Откри това, което търсеше.

— Ти ли беше дежурен в онази нощ?

Той сведе очи към мястото, на което беше поставила пръста си, после кимна.

— Да, госпожо. Това е моят подпис. Значи съм бил нощна смяна.

— Помниш ли кога се е разписал на влизане господин Евънс?

— Тук пише един и четиридесет и три през нощта. — Възрастният човек се замисли за миг, после кимна: — Да, спомням си… Беше наистина късно през нощта… По това време рядко идва някой.

— Помниш ли как беше облечен, как се държеше? — напрегнато попита Ребека.

— Чакайте да видим… — промърмори пазачът и потърка брадичката си. — Да, помня, че беше облечен в смокинг. Не беше особено любезен с мен, но той винаги си е такъв. За разлика от господин Тейлър и вашия съпруг. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Господин Тейлър е истински джентълмен. Винаги ме поздравява и се интересува от здравето на жена ми.