Мими Лат - Опасно съдружие

Ребека влезе в кабината и натисна копчето. Въздъхна с облекчение. Беше очаквала да я спрат, макар че нямаше причини за това.

Когато излезе в пустия коридор, изведнъж я обзе странно напрежение. Прекоси на пръсти мраморното фоайе и с облекчение стъпи на дебелия мокет. Опита се да си спомни кога идват чистачките, но знаеше, че не разполага с много време.

Спря пред вратата на Катрин, сърцето блъскаше в гърдите й. Отвътре не идваше никакъв шум. За миг се изкуши да се обърне и да избяга, но си наложи да остане на мястото си. Почака известно време; нищо не нарушаваше тишината. Най-сетне се обърна, сви зад ъгъла и се насочи към кабинета на Райън.

Вратата беше отключена. Вмъкна се вътре и внимателно затвори след себе си. Сърцето й блъскаше като чук.

С облекчение установи, че щорите са спуснати.

Запали осветлението, стомахът й се сви. Повечето от личните вещи на мъжа й отдавна бяха изнесени, кабинетът беше някак безличен, враждебен и чужд. Макар да не беше ъглов като кабинетите на Брандън и Катрин, този също беше просторен и светъл. Мебелите бяха правени по поръчка от светлото дърво, което обичаше Райън.

Ребека пристъпи към бюрото и погали гладката повърхност. Запита се кой ли ще седне зад него и остра болка прониза сърцето й.

Въздъхна, прогони спомените и седна зад писалището. Започна да проверява многобройните чекмеджета, сигурна, че ще открие някаква следа.

Бързо разбра, че писалището вече е прегледано и почистено. В чекмеджетата бяха останали само дреболии, но тя търпеливо се зае да ги изследва. Започна с кутийка кламери, завърши с няколко кибрита, които внимателно огледа за евентуални бележки или телефонни номера. Надяваше се да открие нещо незначително за околните, но важно за себе си.

Изваждаше чекмеджетата едно по едно и ги поставяше на килима. После бъркаше в дупката и опипваше вътрешността на писалището. Не знаеше какво точно търси: бележка, ключ, някаква вещ.

Вратата се отвори точно в мига, в който Ребека положи последното чекмедже на килима.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

На прага стоеше Катрин, гледаше я враждебно, като престъпник.

— Аз… Просто ми се прииска да поседя в стола на Райън… — Думите с усилие излизаха от устата й. — Да бъда близо до него…

Другата жена пристъпи навътре, заобиколи писалището, в погледа й се появи насмешка и недоверие.

— Чувстваш се по-близо до него, когато сложиш чекмеджетата на пода, така ли? — попита.

— О, не — направи опит да се овладее. — Търсех някаква салфетка и без да искам издърпах чекмеджето докрай.

— Така ли? — изви вежди Катрин. — А защо просто не поиска разрешение да влезеш, а се промъкваш като крадец?

Ребека се изчерви от гняв.

— Крадец ли? — повиши тон. — Мъжът ми все пак беше партньор в тази кантора!

Катрин замръзна на мястото си, после, очевидно осъзнала, че отива твърде далеч, бързо смени тона:

— Извинявай, но просто се стреснах…

Ребека кимна, но не откъсваше очи от лицето й. Изведнъж й хрумна, че може да извлече някаква полза от тази нежелана среща, и рече:

— Искам да те попитам нещо… Забеляза ли някаква промяна у Райън в последните дни от живота му?

— Разбира се — кимна съдружничката му. — Всички я забелязаха. Беше мрачен и раздразнителен, пълна противоположност на това, с което бяхме свикнали.

Това беше ясно и на самата Ребека.

— Друго? — попита.

— Ами… — Катрин замълча за момент. — Спомням си, че в последно време непрекъснато отсъстваше от службата.

— Искаш да кажеш, че не е идвал на работа? — попита младата жена и потръпна от вътрешна възбуда.

— О, не. Всяка сутрин си беше на работното място, но после отменяше насрочените за деня срещи и излизаше. Това се случи поне четири-пет пъти… Може би и повече, но не съм била уведомена.

Ребека се опитваше да скрие изненадата си.

— И не казваше на никого къде отива, така ли?

— Не — кимна Катрин, после сви рамене и колебливо добави: — Кой знае… Може би е имал някаква тайна връзка.

Съпругата направи върховно усилие, за да подмине този безочлив намек.

— Забелязала си промяната у него, значи — проточи. — А попита ли го на какво се дължи тя?

— Да, но той явно не желаеше да говори по този въпрос.

— А онази вечер на яхтата двамата разговаряхте ли?

— Да, сигурна съм в това.

— Помниш ли за какво?

— Бяхме на прием, Ребека — отвърна с леко раздразнение Катрин. — Може ли човек да помни какво е говорил на подобно място?

— Все пак опитай, моля те…