Мими Лат - Опасно съдружие

— Не! — извика Ребека. — Не мога да си представя, че умишлено ще ми причини такива неприятности! — Отпи глътка кафе и вече по-спокойно добави: — Ще ми бъде трудно да запазя и да поддържам тази къща, дори и да докажа, че той не е взел проклетите им пари. Освен това издържаме и майката на Райън, която живее с минимална пенсия и парите не й стигат. Баща му е починал, когато Райън е бил едва на десет години.

— Всичко това едва ли подкрепя представата за човек, който ще открадне пари от партньорите си — поклати глава Люси. — А и животът, който водехте, трудно може да се нарече охолен.

— Затова тази история ми звучи толкова налудничаво — въздъхна Ребека. — Райън не е имал никакъв мотив да им отмъкне проклетите пари!

Асистентката й се надигна и допълни чашата си.

— Нещо ми нашепва, че сега най-важното за теб е да повярваш в себе си. Да затвърдиш убеждението си, че мъжът ти няма никаква вина.

— Не зная дали мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. Проблемът ти е, че в момента не разсъждаваш като юрист. Представи си, че цялата тази бъркотия е струпана на главата на някой от твоите клиенти. После се опитай да потърсиш начин да му помогнеш. Виждала съм как при теб се появяват дълбоко разстроени хора и ти моментално се залавяш за работа: пишеш писма до различните инстанции, въртиш телефони… — Веждите й леко се повдигнаха: — Виждала съм те как действаш и съм ти се възхищавала.

— Благодаря.

— Думите ми са искрени, Ребека — въздъхна Люси и седна на мястото си. — Проблемът ти сега е друг: ангажирана си лично и ти трябва един трезв поглед отстрани. Казваш, че Райън е бил разстроен през последните седмици от живота си. Е, добре. Значи трябва да се заловиш за работа. Огледай всеки факт, всеки детайл. Действай професионално, като детектив. Разпитай всеки, които има отношение към проблема, анализирай всичко, което е станало.

Думите на Люси я накараха да се замисли. Припомни си всички странни събития, случили се на яхтата. Притеснението на Райън в присъствието на Брандън, очевидната му резервираност към Катрин и Пол Уърлингтън. Замисли се и стигна до заключението, че Райън и Джон спореха за нещо. Спомни си също и начина, по който мъжът й реагира на ухажванията на Максуел Холмс. Кое от всичките тези неща имаше нещо общо със смъртта му?

Време беше да вземе някакви решения. Не само за себе си, а и за бебето, което растеше в утробата й. Обви с ръце раменете си и дълбоко въздъхна.

— Права си, Люси — промълви. — Наистина трябва да сменя подхода, при това незабавно! Познавам мъжа си по-добре от всеки друг и не ме интересува какви доказателства ще ми извадят за неговата вина! Аз съм убедена, че той не може да бъде крадец.

— Сега вече започваш да приличаш на онази Ребека, която познавам — усмихна се одобрително Люси.

Ребека изведнъж се почувства далеч по-добре.

— Ще докажа, че Райън не е откраднал тези пари, дори това да ми струва последния цент! — заяви тя, после потупа корема си: — Дължа това на детето си! Освен това ще открия кой го уби и причините, поради които го е сторил! — Помълча известно време, поклати глава и тихо добави: — А после ще се погрижа тези мръсници да си получат заслуженото, които и да са те!

Няколко дни по-късно Ребека паркира на Родео Драйв точно срещу сградата на „Тейлър, Денисън и Евънс“. Беше решила да огледа кабинета на Райън, при това без чужда помощ и без да привлича вниманието на когото и да било. Минаваше осем вечерта. От колата си виждаше входа на сградата и всички, които излизат от нея. Джон си тръгна в шест, Брандън — около седем. Повечето от останалите юристи и хората от администрацията също си бяха тръгнали. Не видя да излиза единствено Катрин, но тя вероятно си беше тръгнала преди това.

Прозорецът на един от кабинетите светеше, но това все още не означаваше, че Катрин непременно е там. Освен това Ребека възнамеряваше незабелязано да се промъкне в сградата и в кабинета на Райън, а светлината в прозореца му можеше да се види само от улицата.

Отправи се към двойната остъклена врата. До нея се беше изправил възрастен човек в униформа, който любезно се усмихна.

— Как сте, госпожо Морланд? — попита, докато Ребека се разписваше в присъствената книга.

— Нормално, Гюс — отвърна тя и усети как дланите й се изпотяват.

Човекът я придружи до асансьора и вкара ключа си в процепа, за да повика кабината.

— Искам да прибера някой дребни вещи на мъжа си — почувства се длъжна да обясни тя.

— Разбира се — кимна пазачът. — Обадете ми се на излизане.