Мими Лат - Опасно съдружие

— Възползвах се от това право — отвърна с усмивка Ребека — и избрах мястото, което най-много исках…

Понечи да се оттегли, но в този момент се обади жената с интелигентното лице:

— Тъкмо се сетих къде съм ви виждала. Нали за вас беше онази статия в „Дейли Джърнъл“ преди няколко седмици?

— Да.

— Доста кураж е нужен, за да се изправиш срещу толкова могъщи адвокатски кантори — подхвърли жената и я погледна с уважение.

— Имах късмет, че успях — промърмори Ребека, продължавайки да оглежда лицата на хората около тях.

— Търсиш ли някого? — попита Джеръми.

— Съпруга си. Трябваше да се срещнем на горната палуба, но явно сме се разминали… Беше ми приятно — кимна и се отдалечи.

На главната палуба вече сервираха вечерята — огромни сребърни подноси, отрупани с морски деликатеси — миди, раци, пушена сьомга и скариди, гарнирани с варени картофи и планини зеленчук. На масите се виждаха и купички с различни сосове, подноси с плодове, препечен хляб и топли кифлички. Ребека вдъхна апетитните аромати и изведнъж осъзна, че е гладна. Чудеше се къде е Райън? Нима още пушеше на палубата за риболов?

Докато обикаляше из кабината, която се намираше непосредствено зад командния мостик, Ребека нервно поглеждаше часовника си. От раздялата със съпруга й беше изминало повече от час. Силно разтревожена, тя се обърна за помощ към екипажа. Собственикът на яхтата Пол Уърлингтън лично дойде да я успокои.

— Райън Морланд да се яви на командния мостик!

Това не беше първото съобщение по високоговорителите. Къде беше той? Нима бе възможно да не чува?

Зад панорамното стъкло на кабината купонът се вихреше с пълна сила. Никой не обръщаше внимание на съобщенията. Ребека потисна тревогата си. Каза си, че хората от екипажа скоро ще го открият.

Плавателният съд рязко намали ход и започна да завива. В салона влезе мъж със загоряло лице; носеше бяла униформа и фуражка с кокарда.

— Госпожа Морланд?

— Да.

— Аз съм капитан Хенри — изпъна рамене мъжът. — Не открихме съпруга ви, въпреки че екипажът претърси цялата яхта.

— Невъзможно! — прошепна тя и тялото й се скова от нервно напрежение. — На такъв огромен плавателен съд положително има стотици скрити ъгълчета!

— Вярно, че е голям — кимна капитанът. — Но мога да ви уверя, че го претърсихме основно.

Ребека с усилие потисна ужаса, който я обзе.

— Моля ви, нека моряците опитат още веднъж — настоя тя. — Може би липсват и други хора…

— Тъкмо това възнамеряваме да сторим, госпожо — кимна капитан Хенри. — Междувременно обърнахме яхтата и я насочихме по обратния път, като преди това засякохме точните си координати… — Замълча за миг, после добави: — Уведомихме Бреговата охрана и канцеларията на шерифа. На борда всеки момент ще пристигнат техни представители…

— Бреговата охрана? — попита и неволно потръпна. — Защо?

— Такива са правилата, госпожо. Щом изчезне човек, когато сме в открито море, винаги уведомяваме Бреговата охрана и полицията.

— Искате да кажете, че може да е паднал във водата?

— Напълно е възможно — стисна устни капитанът. — Открихме, че вратичката към стълбичката за плуване е отворена…

— Какво?

— На риболовната палуба има една платформа, която стърчи зад кърмата — поясни мъжът. — Тя се използва за спускане на гумени лодки и за плуване…

Ребека озадачено поклати глава.

— Ще ми я покажете ли?

— Моля. — Той я поведе към задната част на кораба. Спуснаха се по някаква стълба, прекосиха тесен, покрит с мокет коридор и се озоваха пред вратата, която водеше към палубата.

Младата жена си спомни, че вече бе идвала тук, хвърли един поглед и се върна обратно. Във въздуха се носеше неприятна миризма, от която започна да й прилошава.

— Каква е тази воня? — сбърчи нос тя.

— Намираме се зад машинното, миризмата идва от дизеловите двигатели — поясни капитан Хенри, после махна с ръка към преградния парапет на кърмата: — Стълбичката за плуване е ей там, но внимавайте…

Студеният нощен я въздух накара да потръпне. Пред очите й се появи ниска вратичка, която се поклащаше на пантите си. Промъкна се към нея, хвана се здраво за перилата и предпазливо надникна. Една плоска платформа стърчеше от кърмата, съвсем ниско над водата. Далечният й край от време на време се скриваше под пенливите пръски.

— Райън никога не би отишъл там! — извърна се към капитана, повишавайки глас, за да надвика грохота на двигателите. — Там е хлъзгаво и прекалено опасно!