Мими Лат - Опасно съдружие

— Все още не — поклати глава Ребека. — Но оставам с такова чувство, защото…

— Госпожо, полицията не може да отделя сили и средства за разследване без доказателства! — прекъсна я детективът.

— Но…

— Вие сте юрист, госпожо Морланд. Да сте чували някога за присъда, издадена по чувство? — Той се извърна към униформените и леко намигна.

Ребека видя развеселените погледи, които си размениха полицаите, включително и жената. Тоя Уолтърс я правеше на глупачка, при това доста успешно.

— Не, разбира се — тръсна глава тя. — Искам да кажа само, че ако търсим достатъчно настойчиво, положително ще намерим и мотив.

— Може и да е права — подкрепи я детектив Соловски. — Крадците рядко се ровят в личните документи на жертвите си.

Уолтърс нищо не каза, но Ребека видя как лицето му окаменя. Очевидно не му стана приятно от забележката на партньорката му.

— Има и друго — побърза да добави. — Някой очевидно е наблюдавал къщата, тъй като моментът на нахлуването е избран много добре — след погребението и след като изпратих роднините. — Пое си дъх и продължи: — Тази вечер изпратих родителите си на летището и за пръв път след изчезването на Райън къщата остана празна. — Огледа лицата на присъстващите. — Не ви ли се струва, че тук има нещо?

— Не знам — сви рамене Уолтърс. — Крадците по правило влизат в празни къщи, а тази вечер вашата е била абсолютно тъмна.

— Нима не виждате връзката, за бога? — извика. — Съпругът ми е убит умишлено по съвсем конкретни причини! А тези, които са претърсили къщата ми тази вечер, са искали да бъдат сигурни, че не е оставил след себе си нищо компрометиращо! — Кръвта изведнъж се оттегли от лицето й. — Господи, компютъра! Как не се сетих по-рано? — Втурна се към вътрешността на къщата, следвана от останалите.

Наведе се над масата и включи компютъра, а сърцето й се качи в гърлото. Бързо влезе в главната директория.

— О, не! — промърмори. — Господи, не! — Скочи и се наведе над пръснатите по пода документи, после вдигна глава. — Няма ги! Нито файловете, нито разпечатките!

Бавно се изправи и скръсти ръце пред гърдите си.

— През последните три седмици от живота си мъжът ми всяка нощ работеше с компютъра — заяви. — Беше неспокоен и загрижен, не ми даваше никакви обяснения за това, което прави. Казваше, че се отнася за поверителни неща. — Гласът й стана по-уверен: — Някой е разбрал същността на това, върху което работи, и го е ликвидирал. А тази вечер се е отбил да прибере и компрометиращите материали. — Очите й се превърнаха в две блестящи звезди. — Сега вече вярвате ли ми?

— Може и да е права — промърмори Соловски, докато колата им бавно потегляше от алеята пред къщата на Морланд. — Кражбата е едно, но да изтриеш документацията в компютъра на жертвата — съвсем друго.

— Не бързай със заключенията! — сопна й се Уолтърс. — Нашата госпожа Морланд е изпаднала в истерия и не може да приеме факта, че мъжът й е скочил от яхтата, за да сложи край на живота си. Семейството на жертвата никога не признава за наличието на депресия. Винаги дрънкат едно и също: „Нищо му нямаше, причината трябва да се търси другаде“. — Гласът му иронично изтъня.

— Тогава как ще обясниш изчистването на паметта на компютъра? — попита Соловски.

— А какво доказва, че това изчистване е станало именно днес? — отвърна Уолтърс и даде десен мигач. — Ако са пипали компютъра, защо не са го оставили да работи? Цялата къща е обърната наопаки, но към компютъра крадците проявяват специално отношение и грижливо го изключват!

— Точно там е работата! — леко повиши тон колежката му. — Изключили са го, за да прикрият истинската причина за взлома, а всичко останало е само камуфлаж!

— Това не го приемам! — изръмжа той.

— Какво тогава е станало според теб? Ребека Морланд инсценира взлом, изтрива всички данни в компютъра и после заявява, че съпругът й е убит? — Помълча малко, после поклати глава. — Това е пълен абсурд!

— Ти какво? — ледено процеди Уолтърс. — Да не би да намекваш, че не зная какво правя?

— Не съм казала такова нещо!

— Виж какво! Бяхме приятели с твоя човек, затова ти позволявам известни волности. Но не си въобразявай, че ще ми се качиш на главата! Аз съм по-старши от теб и ще вършиш това, което ти заповядвам!

При споменаването на мъжа й тя застина. Защо Уолтърс се държеше така? Защо се правеше на началник?

— Добре — примирително въздъхна. — Но всеки има право на мнение, нали? — Хвърли поглед на часовника си и добави: — Трябва да се прибирам, би ли ме закарал до колата ми?