Мими Лат - Опасно съдружие

Той не отговори, натисна педала на газта, гумите на патрулната кола изсвистяха и тя бясно се понесе напред.

На другата сутрин, изправена зад програмиста, който правеше отчаяни опити да проникне в тайните на компютъра IBM на Райън, Ребека нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Човекът работеше вече няколко часа.

Най-накрая той вдигна глава и каза:

— Съжалявам, госпожо. Не мога да възстановя нищо от липсващата информация.

— Не може да бъде! — отчаяно прошепна тя. — Трябва да има някакъв начин!

— Опитах всичко, което зная…

Ребека отказваше да се примири.

— Да се обърна ли към друг специалист?

— Ваша воля — сви рамене програмистът. — Но след като аз не успях, едва ли ще успее и някой друг… Тези момчета са знаели какво вършат. — Изправи се и започна да си прибира нещата в голяма тъмносиня раница.

Тя мълчаливо му подаде чека и го изпрати до външната врата. Проследи с поглед отдалечаващата се кола. Какво да прави сега?

Райън работеше на компютъра по цяла нощ, но никога не сподели с какво точно се занимава. Когато за пръв път затъмни екрана на монитора при нейното влизане, тя се обиди и му го каза. А той отвърна, че става въпрос за изключително поверителна информация. Но от погледа му личеше, че нещата са далеч по-сериозни от обикновено.

За всичките тези седмици той забрави компютъра включен само веднъж, при това само за няколко минути. Ребека бе влязла в стаята да му поиска нещо и бе зърнала изписаната на екрана информация. Напрегна се, но единственото, което успя да си спомни, беше нещо свързано с чуждестранни банки…

Програмистът провери и нейния компютър, който бе монтиран на малка масичка в кухнята. Заключението му съвпадаше с нейното: никой не го беше докосвал. Това засили увереността й, че неизвестният крадец се е интересувал единствено от файловете на Райън. Спомни си за банковата книжка в куфарчето на мъжа си. Дали пък не са търсили точно нея? Дали тази книжка не е свързана с липсващата компютърна информация?

По странна ирония на съдбата вчера сутринта тя бе пъхнала книжката в ръчната си чантичка, възнамерявайки да я провери в банката емитент. Разбира се, че не успя да стори това, но сега книжката кротко си лежеше в чантичката.

Тревожеше се и от един друг въпрос: дали крадците са открили това, което са търсели? И ако не са, дали ще се върнат пак?

Рано на следващата сутрин й се обади Глория Пауъл, административен директор на юридическата кантора на Райън. Тя любезно й съобщи, че партньорите на съпруга й желаят да се срещнат с нея.

Няколко минути преди 14.00 Ребека се качи в червения си джип „Чероки“ и потегли по Родео Драйв. Беше облечена в строго черно костюмче и бяла копринена блузка. Някъде по средата между Санта Моника и булевард „Уилшайър“ се намираше красивата двуетажна сграда с избелели от времето тухлени стени, до входа на която висеше табелка със златни букви: „ТЕЙЛЪР, ДЕНИСЪН И ЕВЪНС — АДВОКАТИ“. Гърлото й се сви, очите й се насълзиха. Колко пъти беше идвала тук да изчака Райън, след което отиваха на кино или да хапнат някъде. А сега него го нямаше!

Вкара джипа в подземния гараж, взе талончето от пазача и влезе в асансьора. Едва се сдържа да не затича по покрития с дебел мокет коридор на първия етаж.

— Госпожо Морланд, заповядайте — надигна се от стола администраторката. — Всички ние ужасно съжаляваме за нещастието, което ви сполетя… Надявам се, че сте добре…

— Добре съм, благодаря — отвърна Ребека и тръсна глава да прогони напиращите сълзи.

— Очакват ви в кабинета на господин Евънс — добави младата жена и й направи знак да я последва.

— Не си правете труда, зная пътя — спря я тя.

Прекоси фоайето, черните й обувки с дебела подметка тропаха по мраморните плочи на коридора. Стените на помещението, от което се влизаше в кабинетите на съдружниците, бяха покрити с махагонова ламперия, а подът — с дебел килим в розово-бежови шарки. Вратата на Райън беше затворена, но споменът за последното й идване тук беше толкова ярък, че тя неволно стисна зъби и притвори очи. Видя го сякаш беше вчера — седнал зад отрупаното с документи бюро със свалено сако и навити ръкави на ризата, радостната искрица в сините му очи, щом я зърна на прага…

Спря пред вратата на кабинета на Евънс с разтуптяно сърце.

Джон се втурна да я посрещне.

— Радвам се, че дойде, Ребека. Заповядай, седни… Какво да ти предложа? Чай, кафе? — Очите му бяха толкова близо едно до друго, че изглеждаше леко кривоглед.