Мими Лат - Опасно съдружие

— Съжалявам — засрамено промърмори Уърлингтън. — Чух абсолютно същите думи от устата на съпруга ви, но не бях сигурен, че и вие мислите като него. — Погледна я в очите: — А вие унищожихте ли ги?

— Още не — призна тя.

— В такъв случай бихте ли ми ги предали?

— Съжалявам, но вече не са у мен — въздъхна Ребека. — Взе ги човекът на Максуел Холмс…

Тази новина накара Уърлингтън да онемее. Трябваха му няколко секунди, преди да се овладее.

— Всичко отива по дяволите! — отчаяно промърмори.

— Ще ни кажете ли за какво по-точно става въпрос? — намеси се в разговора Конърс.

Той се обърна, огледа го и сви рамене.

— Защо не? Максуел Холмс тъй и тъй ще започне да ме изнудва… — Въздъхна и започна: — Аз съм осиновено дете, знаете… Допреди петнадесет години нямах представа кои са били биологичните ми родители, след което открих, че майка ми е била чернокожа…

Огледа лицата на присъстващите, но никой не изглеждаше шокиран от новината. „Години наред този човек е изпитвал смъртен ужас от нещо, което едва ли би направило впечатление на когото и да било“ — каза си Ребека.

— Страхувах се — продължи Уърлингтън. — Не знаех как да се справя, как ще реагират околните… По тази причина запазих този факт в тайна дори от съпругата си.

„Но защо? — погледна го с недоумение младата жена. — Какво срамно има в това?“ Не зададе въпроса си на глас, просто защото разбра, че с човек като Уърлингтън това би било чиста загуба на време. Но искаше да разбере и нещо друго:

— Вие ли проникнахте в дома ми, за да унищожите всички файлове в компютъра на мъжа ми?

В очите му се мерна безпокойство, което бързо изчезна. Стана от мястото си, пристъпи към прозореца и погледна навън. Въпросът, който последва, вероятно беше предназначен за Конърс:

— За ефективна присъда ли става въпрос?

— Не зная — отвърна младият агент. — Това е въпрос, който трябва да бъде решен от местната полиция.

— Вие сте били! — настоя Ребека. — Вече казахте, че не сте били сигурен, дали аз ще удържа обещанието на мъжа си!

— Положително ще ме разберете — стисна устни Уърлингтън. — След смъртта на съпруга ви аз не можех да бъда сигурен, че някой друг няма да използва информацията, нали? Бях длъжен да изтрия тези файлове, за да се чувствам спокоен! — Извърна глава и с извинителен тон добави: — Но изчаках подходящия момент и го сторих, когато къщата ви беше празна! Не исках никой да пострада, най-вече вие…

Ребека изведнъж се почувства уморена.

— Не сте искали да пострадам, значи… — мрачно изрече. — Изгубила съм съпруга си, после вие прониквате в дома ми. — Погледна безизразното лице на Уърлингтън, извърна се към Конърс и тихо добави: — Не желая да гледам повече този човек… Ако нямате повече нужда от мен, бих искала да си вървя.

Конърс кимна и се извърна към Бъртън:

— Ще откараш ли госпожа Морланд?

Ребека набра номера на детектив Соловски веднага след като се прибра в стаята на хотел „Сенчъри Плаза“. Разбраха се да вечерят заедно в апартамента на Соловски, след като тя сложи децата да си легнат, просто защото тогава можеха да си поговорят на спокойствие. Един час по-късно влезе в хотелския апартамент на Соловски и смаяно огледа отрупаната с храна масичка: супа, бифтеци, варени картофи с кръгчета лук, две огромни парчета шоколадова торта.

— Страхотно, нали? — попита с грейнали очи Соловски.

Настаниха се на масата. Ребека започна да разказва за последния развой на събитията.

— Какви тайни, господи! — поклати глава другата жена. — Парите май не гарантират щастие на тези, които ги притежават.

— Не, но правят нещастието им далеч по-удобно — усмихна се Ребека.

— Не знам какво е това, защото цял живот съм била на една полицейска заплата — въздъхна Соловски.

— Нима след всичко, което се случи в службата на шерифа, ти ще останеш на работа там?

— Да, ще остана. Баща ми беше ченге, мъжът ми — също. Умея единствено това… А и повечето колеги са честни хора.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Да, справяме се — отвърна на някакъв въпрос, после добави: — Тук е, сега ще се обади… — Подаде слушалката на Ребека и поясни: — Даниел Блек…

— Как е баща ти? — попита тя.

— Тази сутрин почина — отговори с въздишка Блек.

— О, съжалявам!

— И аз… Поне не се мъчи. Изобщо не дойде в съзнание… — Той тежко въздъхна и смени темата: — Говорих с Рой Конърс и научих за развоя на събитията. Ужасно съжалявам, че не бях там да ти помогна. Била си на ръба…