Мими Лат - Опасно съдружие

Накара шофьора на таксито да я остави през няколко къщи от дома й, после му предложи двойно заплащане, за да я изчака. Той я изгледа недоверчиво и тя добави, че бяга от съпруг-грубиян. Помоли го да я почака поне двадесет минути с изгасени светлини. В крайна сметка човекът прие.

Реши да мине отзад, изтръпнала при мисълта, че може би я дебнат пред къщата. Спусна се в малка падинка, после започна да се катери по отсрещния бряг. От храсталаците, които покриваха полите на планината Санта Моника, се разнасяха тайнствени шумове. Нещо стържеше и поскърцваше, плющяха невидими криле. С облекчение си спомни, че тук е пълно с катерички, полски мишки и други дребни животни, преодоля отвращението си и продължи напред.

Всяка крачка й причиняваше болка, всяко движение я караше да стиска зъби. Ръцете и краката й бяха ожулени, брадичката й продължаваше да пулсира. Най-сетне стигна ниския зид, прехвърли се през него и предпазливо се отправи към терасата.

Безшумно се приближи към задната врата, затаи дъх и се ослуша. После завъртя ключа и бързо се надигна на пръсти, за да изключи алармата. Реши да не пали осветлението, така беше по-сигурно.

Напипа кутийка кибрит на кухненската маса, драсна една клечка и почти веднага откри фенерчето на един от рафтовете. Насочи лъча в краката си и предпазливо прекоси коридора, който водеше към спалнята. Непрекъснато се озърташе. Тук вече никога нямаше да се чувства в безопасност. Никога.

Дори с фенерчето не виждаше ясно къде стъпва. Къде ли беше пъхнала проклетите пари? Издърпа почти всички чекмеджета на скрина, към пода полетяха бельо и други дрехи.

В крайна сметка откри парите. Тъкмо си взе чисти джинси и една тениска, когато отвън се затръшна автомобилна врата и тя подскочи. Прозвуча входният звънец и няколко секунди по-късно топката на бравата се завъртя.

Обезумяла от ужас, Ребека грабна една тежка подпора за книги и замръзна на мястото си. Трябваше да намери кураж и да стовари подпората върху главата на неканения гост, който и да е той.

Звънецът издрънча още веднъж. Потта започна да се стича на студени вадички по гърба й. После до слуха й долетя потракване като от метал и тя разбра, че непознатият посетител е пуснал нещо в пощенския процеп на вратата. Стъпките му заглъхнаха, затръшна се автомобилна врата, изръмжа стартер. Светлините на фаровете описаха кръг по насрещната стена, после колата започна да се отдалечава.

Ребека тръгна към антрето с разтуптяно сърце, отпусна се на колене и започна да опипва мокета. Скоро между пръстите й прошумоля лист хартия. Разгъна го и насочи светлината на фенерчето към него.

„Трябва да говоря с вас. Обадете се на този телефон. Хуан“ Следваха няколко цифри.

Кой беше Хуан? Дали не беше още един капан?

Бяха минали повече от двадесет минути, когато се върна на мястото, където трябваше да я чака таксито. Колата я нямаше. После чу клаксон, обърна се и видя, че човекът бе паркирал малко по-надолу по улицата. Хукна натам, отвори задната врата и се отпусна на седалката. Струваше й се, че всеки момент ще припадне.

— Сега накъде, госпожо?

Тя се поколеба, усещайки погледа му в огледалото. Представи си как изглежда, после тръсна глава и реши въпреки всичко да отиде в хотел „Сенчъри Плаза“.

— Сигурна ли сте, че искате да влезете там в този вид? — със съчувствие я попита шофьорът. — Ще трябва да обясните, че вашият човек здравата ви е напердашил…

— Нищо — овладя се тя. — Но вие ще ме оставите на ъгъла. Вече имам резервация и ще използвам задния вход.

— Както кажете — кимна той, но от тона му личеше, че я взема за луда.

Ребека му плати обещаната двойна тарифа, прибави към нея щедър бакшиш и слезе. Изчака светлините на таксито да изчезнат зад ъгъла, после се насочи към булевард „Литъл Санта Моника“. Няколко пресечки по-нататък имаше малък мотел и тя реши да вземе стая там. Разбира се, под фалшиво име.

Изтече близо час от настаняването й в мотела. Вече бе успяла да измие и почисти раните и охлузванията по тялото си.

Опипа листчето между пръстите си и отново се запита кой е този Хуан. После си каза, че ако проведе разговора бързо, едва ли могат да я засекат.

— Bueno — прозвуча насреща мъжки глас и тя се сети за тъмнокосия латиноамериканец, който я бе наблюдавал на „Майорка“. Възможно ли бе да е той?

— Страхувам се, че съм доста зле с испанския — изрече тя, после се впусна в някаква объркана тирада от думи, които би трябвало да се доближават до диалекта, на който общуваха местните латиноамериканци.