Мими Лат - Опасно съдружие

Непознатият шофираше с една ръка, с другата продължаваше да стиска пистолета, насочен право в гърдите на Ребека. Държеше го достатъчно ниско, за да не се забелязва отвън. Тя внимателно уви каишката на чантата около ръката си.

Започна да диша дълбоко и равномерно, опитвайки се да постигне максимална концентрация. Потта продължаваше да се стича по гърба й. Мъжът често се извръщаше и й хвърляше предупредителни погледи, особено когато спираха на светофарите. Побиваха я ледени тръпки. По дяволите, къде я водеше?!

След няколко минути той направи завой, включи се в лявото платно и пое към магистралата „Сан Диего“. Ребека разбра, че решителният момент наближава.

На входа на магистралата действаше автоматична бариера, която пропускаше колите една по една. Това означаваше, че човекът зад волана ще бъде принуден да спре, макар и само за няколко секунди. Той се обърна и отново й хвърли смразяващ поглед. После насочи вниманието си към светофара в очакване на зелена светлина. Кракът му беше на педала на газта. Сега е моментът, рече си Ребека и сграбчи ръчката за отваряне.

Вратата се отвори едновременно с острото изскърцване на спирачките. Ребека политна навън, в ушите й екна оглушителен гърмеж. Мъжът беше натиснал спусъка. В следващия миг вече беше на асфалта, рамото й бе пронизано от непоносима болка. Без да й обръща внимание, тя се напрегна и се претърколи върху банкета. Вече бе успяла да прецени, че той не може нито да спре, нито да отбие вдясно, без да предизвика катастрофа. А самата тя разполагаше с не повече от минута.

Помоли се на Господ изстрелите да привлекат вниманието на полицията, макар да знаеше, че не може да разчита на това — все пак се намираше в Лос Анджелис, където никой не може да се осланя на помощта на представителите на закона.

Усети пареща болка в ръката, която бе поела тежестта на падането. За щастие чантата й беше омекотила удара. Погледна надолу и видя, че кърви. Но раните й бяха от ожулване, а не от огнестрелно оръжие. Изхълца и се втурна надолу, немилостиво шибана от храсти и трънаци. Най-важното сега беше да изчезне, преди онзи тип да се е върнал…

Изподрана и цялата в кръв, Ребека бавно се влачеше по стръмна и зле осветена алея. Очакваше всеки момент да чуе изсвирване на автомобилни гуми, чувстваше се като подгонено животно.

Дишаше тежко, рамото я болеше ужасно, лицето й се подуваше от удара. Дали да почука на някоя врата и да помоли да повикат полицията? Тази мисъл беше примамлива, но тя твърде добре помнеше както заплахите на високия мъж, така и писмото на Райън. Вече беше дълбоко убедена, че Холмс има свои хора в полицията, а може би и в прокуратурата. И ако реши да потърси помощ от властта, той непременно ще я открие. Едва сега започна да разбира отношението на детектив Уолтърс, който явно е един от хората на Холмс.

Мобифонът остана в колата й. Тя се замисли дали да не се върне там, но после разбра, че това е невъзможно, тъй като хората на Холмс със сигурност ще очакват подобен ход.

Най-сетне стигна до уличка, която издаваше признаци на живот. В дъното светеше рекламата на малък ресторант. Ребека предпазливо се насочи натам, огледа се и влезе. С облекчение видя, че високият слаб мъж не беше вътре, и попита за телефонен автомат.

Мъжът зад тезгяха посочи към тоалетните, после вдигна глава и смаяно я изгледа.

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре съм.

Набра номера на Даниел Блек и вкара шифъра на картата си. Отсреща отново се включи телефонният секретар, но тя окачи слушалката. Нямаше смисъл да му оставя съобщение, тъй като онези вероятно подслушваха и неговия телефон. За хора като тях явно нямаше невъзможни неща…

Чудеше се дали да не позвъни на Люси. Тялото й продължаваше да се разтърсва от тръпки. Предположи, че сигурно подслушват и нейния телефон. Даниел й бе споменал за някакъв свой следовател на име Джак. Но как да се свърже с него, след като не му знае фамилното име? Даде си сметка, че за момента най-важното е да намери място, където може да се измие и да възстанови силите си. Сигурно място. Но за целта й трябваха пари, а тя се страхуваше да използва кредитната си карта, която лесно можеше да бъде проследена. А друга нямаше, просто защото винаги бе смятала дебитните карти за прекалено опасни. Оставаше само едно — да рискува и да се промъкне в къщи, където имаше скрити малко пари.

Надяваше се, че хората на Холмс поне още час-два ще претърсват този район, а едва след това ще тръгнат към дома й. Ако през това време успее да стигне там и да си вземе парите, ще бъде в състояние да намери подслон в някой хотел, а сутринта Даниел ще прецени какво могат да направят. Разбира се, ако все още е жив…