Мими Лат - Опасно съдружие

— Може би вече е тръгнала…

— Мамка му! — Холмс скочи на крака и започна да кръстосва из стаята. — Знаем ли къде живее онзи областен прокурор?

— Мисля, че лесно ще научим.

— Тогава го направи! Един човек да я чака там, а друг — пред къщата й. Действай! О, и още нещо…

— Казвай…

— Някой да влезе в къщата на Блек и да изтрие посланието!

— Вече съм се разпоредил. В момента един техник се опитва да го махне по електронен път…

— Много добре — въздъхна с облекчение той. Отдавна му беше дотегнало сам да се грижи за всичко. — За всеки случай бъди готов и с резервния вариант…

— Няма проблеми. А какво да правя с тази Морланд, като я хванем?

— Опитайте се да разберете дали не е споделила разкритията си с някого, а после елиминирайте както доказателствата, така и проблема! — отсече Холмс.

Заел място в туристическа класа, Даниел гледаше как самолетът набира височина. Нощта беше ясна, светлините на Лос Анджелис се простираха надалеч. Спомни си първото пътуване от Ню Йорк до Калифорния. Беше преди дванадесет години, веднага след като се беше дипломирал и търсеше работа. И тогава гледаше като омагьосан през илюминатора, а човекът до него бе казал:

— Онези сините точици виждате ли ги? Това са все плувни басейни.

Смаян, Даниел бе преброил стотици, а може би и хиляди сини петънца. После бе попитал:

— Защо са им толкова много басейни?

— Плуват непрекъснато, дванадесет месеца в годината…

Родителите му никак не бяха доволни от решението да работи в областната прокуратура на Лос Анджелис. Твърдо убедени, че семейството е всичко на този свят, те не можеха да разберат защо Даниел отива да живее толкова далеч от тях. Но у дома той се задушаваше. Братята и сестра му щяха да се грижат за родителите им, а той искаше да опита начисто, съвсем сам.

Това не означаваше, че е скъсал със семейството си. Напротив. Посещаваше ги няколко пъти в годината и винаги се радваше да е с тях. Мисълта, че може би няма да завари баща си жив, го прониза като с нож.

Затвори очи и се опита да мисли за делата си. Нямаше време да ги прехвърли на колеги, но възнамеряваше да стори това веднага след като пристигне в Ню Йорк. Е, вероятно ще събуди един-двама, но това беше неизбежно.

Представи си лицето на Ребека Морланд. Нейният случай не можеше да прехвърли на никой друг просто защото отговорността беше огромна. Може би трябваше да й даде телефонния номер на Джак, който знаеше как да се свърже с него.

Стана му неприятно, че тръгна, без да й се обади. Но смъртта на мъжа й бе останала загадка цели три месеца, няколко дни повече едва ли ще променят нещата…

Ребека излезе с колата си на магистралата „Сан Диего“ и се насочи към прохода Сепълведа. Беше обзета от силно нервно напрежение. Надяваше се, че писмото на Райън ще даде на Даниел Блек достатъчно основания за пълно разследване на смъртта на мъжа й, при това такива, на които не могат да възразят нито от областната прокуратура, нито от полицията. Тя самата беше напълно убедена, че в това писмо има достатъчно мотиви за убийството на Райън — както за Холмс, така и за Брандън.

А по отношение на Уърлингтън възнамеряваше първо да види каква информация се съдържа в материалите, които Райън бе заключил в гардеробчето на фитнес центъра, а след това да преценява. Поколеба се дали да вземе тези материали преди срещата с Даниел, или след това. В крайна сметка реши да отиде първо при него. Изгаряше от нетърпение да му предаде дискетата с писмото, още повече че жилището му бе съвсем близо до магистралата.

Напусна еднопосочното движение по изхода Олимпик, няколко минути по-късно колата й се плъзна по една широка улица с три платна в Западен Лос Анджелис. Къщите от двете й страни бяха малки, в типично калифорнийски стил, характерен за тези места отпреди петдесетина години.

Бързо откри номера. Потърси черната акура на Даниел, но алеята беше пуста. До отсрещния тротоар беше паркиран сив микробус. Едва ли е вкарал колата си в гаража, съобрази Ребека. Повечето гаражи в този квартал бяха построени встрани от къщите. Тесни и неудобни, собствениците им рядко ги ползваха.

Слезе и натисна звънеца, просто за да бъде сигурна. Никой не отвори. В средата на вратата се виждаше тясна цепка за писма. Дали да не пусне дискетата в нея? Поколеба се само за миг, после поклати глава и се върна в колата. По-добре да го почака.

Седна и се замисли за това, което беше написал Райън. Изгаряше от нетърпение да предаде дискетата на човек, който ще знае какво да прави с нея.