Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Господин Андермат си тръгна. Той отнасяше писмата на жена си до Луи Лакомб.

— Прекрасно! — викна очарован Даспри. — Всичко се урежда по най-добрия начин. Остава ни само да приключим с нашата работа, приятелче. Документите в теб ли са?

— Ето ги всичките.

Даспри ги провери, прегледа ги внимателно и ги натика в джоба си.

— Чудесно, ти удържа думата си.

— Но…

— Какво но?

— А двата чека?… Парите?…

— Не ти липсва самоувереност, човече! И се осмеляваш да ги искаш!

— Искам това, което ми се полага.

— Мислиш, че ти се полага нещо за книжа, които си откраднал.

Човекът беше извън себе си. Той трепереше от ярост, с плувнали в кръв очи.

— Парите… двадесетте хиляди франка… — заекна той.

— Невъзможно… Те са на мое разположение.

— Парите!…

— Хайде, бъди благоразумен и остави камата си на спокойствие.

Той така грубо го хвана за ръката, че другият извика от болка, после добави:

— Върви си, приятелче, чистият въздух добре ще ти се отрази. Искаш ли да те изпратя? Ще си отидем през пущинака и ще ти покажа един куп чакъл, под който…

— Не е вярно! Не е вярно!

— Напротив, вярно е. Тази малка метална плочка със седемте червени фигури иде оттам. Не мърдаше без нея Луи Лакомб, спомняш ли си? Брат ти и ти я закопахте заедно с трупа… и с още някои работи, от които правосъдието ще се заинтересува извънредно много.

Варен яростно се заудря с юмруци по лицето. После продума:

— Добре. Измамен съм. Да не говорим повече. Все пак една дума… една-единствена дума. Бих искал да зная…

— Слушам.

— Имаше ли в тази каса, в по-голямата, една касичка?

— Да.

— Когато дойдохте тук през нощта на 22 срещу 23 юни, беше ли вътре?

— Да.

— И съдържаше!… — Всичко, което братя Варен бяха скътали в нея — една доста хубава колекция бижута, диаманти и перли, които гореспоменатите братя са свивали откъдето им падне. — И вие я взехте?

— И пита още! Постави се на мое място.

— Тогава… брат ми се е самоубил, след като е видял, че касичката е изчезнала?

— Вероятно. Изчезването на кореспонденцията ви с майор Либен не би било достатъчно основание. Но изчезването на касичката… Нещо друго да питаш?

— Още нещо: името ви.

— Казваш го, сякаш мислиш за реванш.

— Иска ли питане! Късметът се обръща. Днес вие сте по-силният. Утре…

— Ще бъдеш ти. — Надявам се. Името ви?

— Арсен Люпен.

— Арсен Люпен!

Човекът се олюля, сякаш го удариха с чук. Би могло да се каже, че тези две думи му отнеха всякаква надежда.

— Ах, ти! Да не би да си си въобразявал, че някой си г-н Дюран или Дюпон би могъл да скрои тази чудесна афера? Хайде де, нужен бе поне един Арсен Люпен. А сега, след като всичко ти е ясно малкия, отивай да тъкмиш реванша си. Арсен Люпен те очаква.

И без нито дума повече той го избута навън.

— Даспри, Даспри — извиках аз, наричайки го, без да искам, постарому.

Дръпнах кадифената завеса. Той притича.

— Какво? Какво има?

— Г-жа Андермат не е добре.

Без да се мае, той й даде да смръкне амоняк и докато се занимаваше с нея, ме разпитваше.

— Е, какво толкова стана?

— Писмата — рекох — … писмата на Луи Лакомб, които дадохте на съпруга и…

Той се удари по челото.

— Тя е помислила, че наистина съм го направил… Ами да, в края на краищата можеше да го повярва. Какъв глупак съм!

Дошла на себе си, г-жа Андермат го слушаше жадно. Той извади от портфейла си малък пакет, който по нищо не се различаваше от отнесения от г-н Андермат.

— Ето ги вашите писма, госпожо, истинските.

— А… другите?

— Другите са също като тези, но преписани от мен тази нощ, и с внимателно нагласен текст. Съпругът ви ще бъде още по-щастлив, като ги прочете, защото няма да се съмнява в подмяната, след като всичко стана пред очите му…

— Почеркът…

— Няма почерк, който да не мога да имитирам.

Тя му благодари със същите думи на признателност, които би отправила към човек от нейния ранг, и аз разбрах, че навярно не е чула последните фрази, които Варен и Арсен Люпен си размениха.

Гледах го и чувствувах някакво неудобство, не знаех какво да кажа на този стар приятел, който се разкри пред мен в такава неочаквана светлина. Люпен! Той беше Люпен! Моят приятел от клуба не беше никой друг, а Люпен! Не можех да се съвзема. А той преспокойно ми предложи:

— Можете да се сбогувате с Жан Даспри.

— А!

— Да, Жан Даспри потегля на път. Изпращам го в Мароко. Много е възможно там да намери достойния за него край. Признавам дори, че има точно такова намерение.