Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Телеграмата съдържаше следните думи:

Господине,

Драмата, първият акт на която протече през нощта на 22 срещу 23 юни, приближава към своята развръзка. Тъй като логиката на нещата изисква да срещна един с друг двамата главни участници в тази драма и този сблъсък трябва да се състои у вас, ще ви бъда безкрайно признателен, ако ми услужите с дома си за тази вечер. Добре ще е от девет до единадесет прислужникът ви да бъде отстранен и за предпочитане — самият вие да бъдете така любезен и да оставите свободно полето за противниците. Вече сте забелязали, че безкрайно уважавам всичко, което ви принадлежи. От своя страна смятам, че ще ви оскърбя, ако се усъмня дори за миг в абсолютната ви дискретност по отношение на този, който се подписва

Предано Ваш

В това послание имаше някаква любезна ирония, а в молбата му такова прекрасно хрумване, че изпитах истинско удоволствие. Беше сторено с такава чаровна непринуденост, а и пишещият изглеждаше толкова сигурен в моето съгласие! За нищо на света не бих искал да го разочаровам или да отвърна с неблагодарност на доверието му.

В осем часа моят прислужник, комуто подарих билет за театър, беше вече излязъл, когато Даспри пристигна. Показах му телеграмата. — И тъй?

— И тъй, оставям отворена вратата на градината, за да могат да влязат.

— И си отивате?

— В никакъв случай.

— Но щом го искат…

— Искат дискретност. Ще бъда дискретен. Но държа извънредно много да видя какво ще стане.

Даспри започна да се смее.

— Бога ми, имате право. Аз също ще остана. Имам чувството, че няма да скучаем.

Звънецът го прекъсна.

— Те, вече? — промълви той. — Двадесет минути по-ра-но! Не е възможно!

От антрето дръпнах шнура, който отваряше вратата на градината. Силует на жена пресече двора: г-жа Андермат. Изглеждаше потресена, задъхваше се, додето изрече:

— Съпругът ми… той идва… има среща… трябва да му дадат писмата…

— Откъде знаете? — рекох й аз.

— Случайно. От едно съобщение, което мъжът ми получи по време на вечеря.

— Телеграма? Пневмопоща?

— Съобщение, предадено по телефона. Прислужникът ми го предаде по погрешка. Мъжът ми го грабна, но беше вече късно… бях го прочела.

— Бяхте прочела…

— Приблизително това: „В девет часа тази вечер бъдете на булевард «Майо» с документите, свързани с аферата. В замяна — писмата.“ След вечерята се оттеглих и излязох. — Без знанието на г-н Андермат?

— Да.

Даспри ме погледна.

— Какво мислите за това?

— Каквото и вие, че г-н Андермат е единият от поканените противници.

— От кого и с каква цел?

— Точно това и ще научим. Заведох ги в голямата стая.

Ние можехме в краен случай да се съберем и тримата зад зиданата завеса на камината и да се прикрием зад кадифената облицовка. Настанихме се. Г-жа Андермат седна между двама ни. През процепите на завесата виждахме цялата стая.

Стана девет часът. Няколко минути по-късно пантите на градинската врата изскърцаха.

Признавам, че изпитвах известна тревога, нова треска ме възбуждаше до краен предел. Предстоеше да науча разковничето на загадката. Обърканото приключение, чиито перипетии от седмици се развиваха пред мен, щеше най-после да получи истинската си насока и битката щеше да се разрази пред очите ми.

Даспри хвана ръката на г-жа Андермат и прошепна:

— Преди всичко — никакво движение! Каквото и да чуете и видите, не мърдайте!

Някой влезе. И по голямата прилика с Етиен Варен аз разпознах веднага неговия брат Алфред. Същата тежка походка, същото обилно окосмено и землисто лице.

Той влезе с неспокойния вид на човек, свикнал да очаква клопки, да ги подушва и избягва. Обгърна с поглед стаята и ми се стори, че прикритата с кадифената завеса камина не му хареса. Той направи три крачки към нас. Но някаква друга мисъл, по-властна без съмнение, го отклони, защото той отиде до стената, спря се пред мозаичния стар цар с побеляла брада и пламтящ меч и дълго го разглежда, качен на един стол, следвайки с пръст контура на раменете и фигурата, опипвайки някои части на образа.

Внезапно той скочи от стола и се отдръпна от стената. Чуха се стъпки. На прага се появи г-н Андермат.

— Вие! Вие! Значи вие сте ме извикали?

— Аз? Съвсем не — протестира Варен с дрезгав глас, напомнящ този на брат му. — Вашето писмо ме доведе тук.

— Моето писмо!

— Писмо, подписано от вас, в което ми предлагате…

— Не съм ви писал.

— Не сте ми писали!

Инстинктивно Варен застана нащрек не срещу банкера, а срещу неизвестния враг, който го бе привлякъл в тази примка. За втори път очите му се насочиха към нас и той бързо се отправи към вратата.