Морис Льоблан - Кухата игла

Ботрьоле го прекъсна:

— Те познават този изход. Точно оттам се вмъкна в парка онова лице, което следях. Играта е интересна и ние ще я спечелим. Но, дявол да го вземе, трябва да се играе внимателно!

След два дни, впрегната в мършав кон, в Крозон пристигна циганска кола. Коларят извади разрешително и се настани в края на селото под един някогашен навес. Освен коларя, който се оказа Валмер, имаше още трима младежи, които плетяха столове от върбови пръчки: Ботрьоле и двама негови приятели.

Те останаха там три дни, като очакваха благоприятна нощ и скитаха поотделно в околностите на замъка. Веднъж Ботрьоле откри подземния вход. Направен между две подпорни стени, той не се виждаше зад покриващите го тръни, защото почти се сливаше с линията на каменната стена.

Най-после, на четвъртата вечер, небето се покри с гъсти черни облаци. Валмер реши да отидат на разузнаване и да се върнат, ако обстоятелствата са неблагоприятни. Четиримата минаха през горичката. Ботрьоле се промъкна през тръстиките и като се надигна бавно, пъхна ключа в ключалката. Полека завъртя. Вратата се отвори без скърцане, без запъване. Той влезе в парка.

— Влязохте ли, Ботрьоле? — обади се Валмер. — Почакайте ме. А вие двамата пазете вратата, за да не ни пресекат пътя за отстъпление.

Той хвана ръката на Изидор и те потънаха в гъстия мрак сред храстите. В този момент се показа луната и забелязаха замъка с начупения покрив около островърхата кула, на която дължеше името си. Никаква светлина в прозорците. Никакъв шум. Валмер улови ръката на другаря си.

— Тихо.

— Какво има?

— Кучетата…

Чу се ръмжене. Валмер тихо свирна. Два бели силуета с четири скока се намериха в краката на господаря си.

— Мирно, деца… легнете тук… добре… не мърдайте… И прошепна на Изидор:

— Сега съм спокоен.

— Сигурен ли сте в пътя?

— Да. Приближаваме се до терасата. На долния етаж има един прозорец, който не се затваря добре и може да се отвори отвън.

И наистина, като го натиснаха, капакът на прозореца се отвори. Валмер сряза с диамант стъклото. Врътна дръжката. Един след друг се промъкнаха. Вече стъпиха в замъка.

— Идвате ли, Ботрьоле?

— Да, да.

— Но вие не идвате… Какво ви е?

— Страх ме е…

— Страх ли ви е?

— Да — простодушно призна Изидор. — Нервите ми не издържат. Обикновено успявам да ги овладея… но сега тишината… вълнението… След удара с нож на оня секретар… Но това ще мине… ето, минава.

Успя да стане и Валмер го измъкна от стаята. Тръгнаха пипнешком по един коридор, и то така тихо, че никой от тях не можеше да усети присъствието на другия.

Слаба светлина като че ли осветяваше вестибюла, към който се запътиха. Оказа се нощна лампа, поставена върху масичка под стълбището, която светеше през клоните на една палма.

— Стой! — прошепна Валмер.

До нощната лампа седеше на пост човек с пушка в ръка. Изидор коленичи до една саксия и не мърдаше, сърцето му подскачаше в гърдите.

Мълчанието и тишината успокоиха човека. Но лицето му стоеше обърнато към саксията.

Изтекоха страшни минути — десет, петнадесет. Лунен лъч се промъкна през прозореца на стълбището. Ботрьоле помисли, че лъчът се мести неусетно и след още десет-петнадесет минути ще го освети право в лицето. Капки пот закапаха от лицето върху треперещите му ръце. Страхът така го завладя, че му се прииска да избяга… Но като си спомни, че Валмер е тук, го потърси с очи и се смая, като видя или по-скоро усети, че той се промъква в мрака. Вече достигаше долната част на стълбището, на няколко крачки от човека. Изведнъж скочи върху него, лампичката угасна, чу се шум от борба… Изидор се хвърли на помощ. Двете тела се търкаляха по плочите. Чу се пресипнало пъшкане, въздишка и веднага единият от тях се изправи.

— Хайде, бързо.

Оказа се, че Валмер е победил. Изкачиха два етажа и спряха пред входа на коридор, постлан с килим.

— Вдясно — пошушна Валмер. — Четвъртата стая вляво.

Скоро намериха вратата. Както очакваха, пленникът се оказа заключен. Трябваше им половин час, за да счупят ключалката. Най-после влязоха.

Ботрьоле пипнешком намери леглото. Баща му спеше. Тихо го събуди.

— Аз съм Изидор… Не бой се… Стани…

Бащата се облече, но когато тръгваха, им каза тихо:

— Аз не съм сам в замъка…

— Кой е тук? Ганимар? Холмс?

— Не… не съм ги виждал.

— А кой?

— Едно младо момиче.

— Сигурно госпожица Дьо Сен Веран?

— Не знам… видях я няколко пъти в парка… и после, като се наведа от прозореца си, виждам нейния. Тя ми прави знаци.