Морис Льоблан - Кухата игла

— Не знам. Във всеки случай там са я убили. Имам неоспоримо доказателство за това.

— А трупът?

— Още не е намерен. Но това не трябва да ни изненадва. Тръгнах по следите и те ме отведоха до старата черква на варанжевилските гробища, които са разположени на хълма. Там има пропаст, бездна, дълбока повече от сто метра. А долу — скали и море. След един-два дни приливът ще изхвърли трупа й на брега.

— Сигурно. Всичко е много просто.

— Да, всичко е просто и не ме затруднява. Люпен е мъртъв! Съучастниците му са убили госпожица Дьо Сен Веран, за да отмъстят, както пишеха. Това са факти, които дори няма защо да се проверяват. Но Люпен?

— Да, какво е станало с него?

— Сигурно неговите съучастници са задигнали трупа му, когато са отвлекли девойката. Но можем ли да докажем това? Не. Не можем също да докажем пребиваването му в развалините, не можем да кажем дали е жив или мъртъв. И тук е цялата тайна, драги ми Ботрьоле. Убийството на госпожица Раймонд не може да служи за развръзка. Напротив, то още повече усложнява делото. Какво е ставало през тези два месеца В замъка Амбрюне? Ако не разрешим тази загадка, другите ще дойдат и нашето положение няма да бъде много розово.

— Кога ще дойдат другите?

— В сряда… може би във вторник…

Ботрьоле направи някаква сметка наум, после рече:

— Днес сме събота. В понеделник вечер трябва да се върна в лицея. Е, добре, в понеделник сутринта, ако вие сте тук точно в десет, ще се постарая да ви разясня загадката.

— Наистина ли, господин Ботрьоле?… Мислите ли? Уверен ли сте?

— Надявам се поне.

— А сега къде отивате?

— Искам да проверя доколко фактите потвърждават основната мисъл, която постепенно ми става все по-ясна.

— А ако не я потвърдят?

— Тогава значи не са верни и аз ще потърся други, по-верни. И тъй, до понеделник, нали?

— До понеделник.

След няколко минути господин Фийол замина за Диеп, а Изидор летеше по шосето за Йервил и Кодбек на велосипед, който граф Дьо Жевър бе оставил на негово разположение.

От замъка бяха откраднати скъпоценните картини на Рубенс. Такива големи картини не може незабелязано да се пренесат. Те трябваше да са някъде наблизо. Ако не можеше да се намерят, поне можеше да се разкрие пътят, по който са били откарани. Предположението на Ботрьоле се състоеше в следното: четирите картини сигурно са отнесени с автомобил, но преди да стигнат в Кодбек, са ги прехвърлили на друг автомобил, който е прекосил Сена около Кодбек. Първото място за минаване на реката се намираше при Кийбьоф, оживен и следователно опасен път. По-нататък Сена можете да се премине при Майоре, усамотено село, без всякакви съобщения.

До полунощ Изидор измина осемнайсетте левги, които го отделяха от Майоре, и почука на вратата на една странноприемница до самата река. Той преспа тук и на сутринта разпита моряците, които караха сала. Прегледа и книгата за пътниците. Никакъв автомобил не бе преминавал реката в четвъртък, на двайсет и трети април.

Цяла сутрин той се колеба. Готвеше се да замине за Кодбек, когато момчето от странноприемницата му каза:

— Аз видях една каруца, но тя не мина реката. Само разтовариха багажа й на един сал, който чакаше на брега.

— А откъде идваше тя?

— О, тя е на коларя Ватинел, който живее в Лувето.

Едва към шест часа Изидор успя да намери Ватинел. Той бе типичен стар нормандец, който не се доверяваше на чужди хора, но и не можеше да устои на изкушението на една златна монета.

— Да, господине, тогава хората от автомобила ми определиха среща на кръстопътя в пет часа. Натовариха колата ми с четири големи тесни сандъка. Един от тях ме придружи. Двамата закарахме товара до реката.

— Вие говорите за тях, като че ли ги познавате.

— Познавам ги, господине. Тогава работех за шести път за тях.

Изидор потръпна.

— За шести път ли? Кога друг път сте работили за тях?

— През предишните шест дни. Тогава пренасяхме друг товар. Големи камъни… тесни и продълговати, завити във вестници. Те гледаха на тях като на светиня. Ах, само да се бе опитал някой да се допре до тях!… Но какво ви е? Вие съвсем побледняхте.

— Нищо… тук е много горещо…

Ботрьоле излезе, като залиташе. Радостта от неочакваното разкритие го зашемети. Върна се съвсем спокойно във Варанжвил, пренощува и на другия ден сутринта прекара около час в кметството с местния учител. После се върна в замъка. Там го чакаше писмо, оставено на господин Дьо Жевър. То съдържаше следното:

„Второ предупреждение. Мълчи! Ако не…“