Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Как така? Но нали ти казах да я оставиш отворена?

— Оставих я, шефе, но мандалото е паднало само.

— Не е възможно! Щяхме да чуем някакъв шум.

— В такъв случай?

— В такъв случай… не знам.

Той се приближи.

— Виж… има ключ… Той се превърта. Но от другата страна изглежда има резе.

— Кой ли го е сложил?

— Те, по дяволите! Зад гърба ни. Може би имат друг тунел, който следва този… или пък са били в необитаваната сграда… Хванати сме в капан!

Той задърпа бравата, вкара ножа си в отвора, опита всички средства, а после прошепна уморено:

— Нищо не може да се направи!

— Как така нищо не може да се направи, шефе! Значи отиваме по дяволите.

— Ами да… — отвърна г-н Льонорман.

Върнаха се при другата врата, после пак при първата. И двете бяха масивни, от твърдо дърво, подсилено с траверси… с две думи — неразбиваеми.

— Нужна е брадва — каза началникът на Сигурността… — или най-малкото сериозен инструмент… дори нож, с който да се опитаме да изрежем предполагаемото място на резето… А нямаме нищо.

Обзе го гняв и той се нахвърли върху препятствието, сякаш се надяваше да го повали. После, като осъзна, че е безпомощен и победен, каза на Гурел:

— Слушай, ще видим това след час-два… Аз съм изтощен… ще поспя… Пази през това време… А ако ни нападнат…

— Ако дойдат, ние ще сме спасени, шефе — провикна се Гурел, като човек, когото битката щеше да облекчи, колкото и неравна да беше тя.

Г-н Льонорман легна на земята. След минута вече спеше. Когато се събуди, постоя няколко минути, без да знае какво да прави, без да разбира къде се намира и се питаше какво го измъчва.

— Гурел — повика той. — Хей, Гурел!

Като не получи отговор, запали фенера си и видя до себе си Гурел да спи дълбоко.

— Какво ме боли така? — помисли той… — Какви остри болки… Ах, ами че чисто и просто аз съм гладен… умирам от глад. Колко ли е часът?

Часовникът му показваше седем и двадесет, но си спомни, че не го е навил. И часовникът на Гурел не вървеше.

Но и той се събуди под въздействието на същите болки в стомаха. Те решиха, че часът за обяд сигурно отдавна е минал и вече са проспали част от деня.

— Краката ми са напълно схванати — заяви Гурел…-а ходилата ми са ледени… Какво странно чувство!

Опита се да ги разтрие и продължи:

— Я гледай, те не били в лед ами във вода… Погледнете, шефе. При първата врата има истинска локва.

— Инфилтрация — отговори г-н Льонорман. — Да се върнем при втората врата, ще изсъхнеш.

— Но какво правите, шефе?

— Мислиш ли, че ще се оставя да бъда погребан жив в тази подземна гробница?… А, не, все още не съм на възраст… и понеже двете врати са затворени, да се опитаме да минем през стените.

Той вадеше един по един камъните, които стърчаха на височината на ръцете му с надежда да направи друг тунел, който ще изведе до повърхността. Но работата беше дълга и мъчителна, защото на това място в тунела камъните бяха циментирани.

— Щефе… шефе — прошепна Гурел със сподавен глас.

— Какво?

— Стъпвате във вода.

— И таз добра. Гледай ти, да… Ами какво искаш… ще се изсушим на слънце.

— Значи не виждате?

— Какво?

— Че нивото се повишава.

— Водата.

Г-н Льонорман почувства, че го побиват тръпки. Той изведнъж разбра всичко. Не ставаше въпрос за случайни инфилтрации, а за ловко подготвено наводнение, което ставаше механично и удържимо благодарение на някаква адска система.

— Ах, негодник — процеди той. — Ако някога го пипна!

— Да, да, шефе, но първо трябва да се измъкнем оттук, според мен…

Гурел изглеждаше напълно паднал духом, неспособен да мисли, да предложи план.

Г-н Льонорман коленичи на земята и започна да мери скоростта, с която се покачваше водата. Почти една четвърт от първата врата вече беше покрита и водата беше стигнала до половината път от втората врата.

— Покачва се бавно, но постоянно — каза той. — След няколко часа ще ни покрие.

— Но това е ужасно, шефе, това е ужасно — стенеше Гурел.

— Я кажи, ще продължаваш ли да ми дотягаш с твоите оплаквания? Плачи, ако това те забавлява, но да не чувам звук.

— Гласът ме прави слаб, шефе — завива ми се свят.

— Изяж си юмрука.

Както казваше Гурел, положението беше ужасно и ако г-н Льонорман беше по-малко енергичен, щеше да изостави безсмислената борба. Какво да прави? Не можеше да очаква, че Рибейра ще прояви милосърдие и ще им отвори. Не можеше да се очаква също, че братя Дудвил ще им се притекат на помощ, защото инспекторите не знаеха за съществуването на тунела.