Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

У него се долавяше онзи вид упорство, което сломя-ваше и най-енергичните усилия. Г-н Льонорман отстъпи.

— Така да бъде. Давам Ви време до утре, но Ви предупреждавам, че ако утре не проговорите, ще съм принуден да осведомя следователя.

Той звънна и като отведе инспектор Диьози настрана, му каза:

— Придружи го до неговия хотел… и остани там… ще ти изпратя двама души… И си отваряй очите добре. Могат да се опитат да ни го отнемат.

Инспекторът отведе Щайнвег, а г-н Льонорман, връщайки се при г-жа Кеселбах, която беше силно развълнувана от сцената, се извини:

— Повярвайте, че много съжалявам, госпожо… разбирам колко сте потресена…

Той я разпита за времето, когато г-н Кеселбах е установил връзки с Щайнвег, и за продължителността на тези връзки. Но тя беше толкова уморена, че той не настоя много.

— Трябва ли да дойда утре пак? — попита тя.

— Не, не, разбира се. Ще Ви държа в течение на всичко, което каже Щайнвег. Ще ми позволите ли да Ви предложа ръката си до Вашата кола?… Не е лесно да се слезе от третия етаж…

Той отвори вратата и й направи път да мине. В същия момент в коридора се разнесоха възгласи, при-тичаха агенти, инспектори, канцеларски служители…

— Шефе, шефе!

— Какво има?

— Диьози!

— Но той излезе оттук…

— Намерен е на стълбището.

— Мъртъв ли?

— Не, повален, припаднал…

— А мъжът? Мъжът, който беше с него? Старият Щайнвег?

— Изчезнал е…

— Гръм и мълнии!

Той хукна по коридора, спусна се тичешком надолу по стълбата и намери Диьози проснат на площадката на първия етаж, заобиколен от групата, която му оказваше помощ.

Той забеляза Гурел, който се качваше по стълбата.

— О, Гурел! Отдолу ли идваш? Срещна ли някого?

— Не, шефе…

Но Диьози се съживяваше и с широко отворени очи простена:

— Тук, на площадката, вратичката…

— Ах, по дяволите, вратата на седма стая! — провикна се началникът на Сигурността… Нали заповядах да се заключи… Сигурно беше, че някой ден 3 3 Откакто г-н Льонорман не е в Сигурността, двама злосторника вече избягаха през същата врата, след като се бяха освободили от агентите, които ги придружаваха. Полицията не разгласи това двойно бягство. А защо, щом като прохода е необходим, не се махне резето от другата страна, което е ненужно и позволява на беглеца да прекъсне всякакво преследване и да си отиде спокойно през коридора на седма гражданска стая или през галерията на първа председателска? …

Той се спусна към бравата.

— По дяволите! Резето е спуснато сега от другата страна.

Вратата беше отчасти остъклена. С дръжката на своя пистолет г-н Льонорман счупи стъклото, после дръпна резето и каза на Гурел:

— Оттук, Гурел, до изхода на площад „Дофин“…

И връщайки се към Диьози:

— Хайде, Диьози, говори. Как позволи да те доведат в това състояние?

— Удар с юмрук, шефе…

— Удар с юмрук от стареца ли? Но той едва се държи на краката си…

— Не от стареца, шефе, а от един друг мъж, който се разхождаше в коридора, докато Щайнвег беше при Вас, и който ни последва сякаш също си отиваше… Като стигнахме дотук, той ме попита дали имам огънче… Аз потърсих кибрит… Той се възползва от това, за да ми нанесе удар с юмрук в стомаха… Аз паднах и в това време ми се стори, че отвори тази врата и помъкна стария…

— Би ли могъл да го познаеш?

— Да, шефе,… здравеняк с матова кожа… сигурно е южняк…

— Рибейра — изскърца със зъби г-н Льонорман — все тоя Рибейра, т.е. Парбъри. Ах, пиратът му с пират, каква дързост? Страхувал се е от стария Щайнвег… и е дошъл да го прибере оттук, под носа ми!

Той тропна с крак от гняв:

— Но, по дяволите, как е научил бандитът, че Щайнвег е тук! Не са минали и четири часа, откакто го преследвах в гората на Сен-Кукуфа… и ето го сега! Как е научил? Значи той живее в моята кожа?

Той беше обзет от един от онези пристъпи на мечта-телност, когато, изглежда, нищо не чуваше и нищо не виждаше. Г-жа Кеселбах, която минаваше в този момент, го поздрави, но той не отговори.

Но шум от стъпки го изтръгна от вцепенението му.

— Ти ли си Гурел, най-после?

— Точно така, шефе — каза Гурел задъхан. — Те бяха двама. Минали са оттук и са излезли на площад „До-фин“. Чакаше ги автомобил. Вътре имаше двама души, единият облечен в черно мъж с мека шапка, нахлупена над очите…

— Той е — прошепна г-н Льонорман, — това е убиецът, съучастникът на Рибейра-Парбъри. А другото лице?

— Жена, една жена без шапка, като че прислужница… и красива, както изглежда, червенокоса.