Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Какво? Казваш, че беше червенокоса ли?

— Да.

Г-н Льонорман се обърна изведнъж, спусна се тичешком по стълбата, прекоси двора и излезе на „Ке де-з-Орфевр“.

— Стоп! — извика той.

Една открита каляска, теглена от два коня, потегляше. Това беше колата на г-жа Кеселбах… Кочияшът чу и спря. Г-н Льонорман вече беше скочил на стъпалото:

— Хиляди извинения, госпожо, Вашата помощ ми е изключително необходима. Ще Ви помоля за разрешение да Ви придружа… Но трябва да действаме бързо. Гурел, колата ми… Върна ли я? Тогава друга, каквато и да е…

Всеки изтича в своята посока. Изтекоха десетина минути, преди да доведат наетата кола. Г-н Льонорман кипеше от нетърпение. Г-жа Кеселбах, права на тротоара залиташе, държейки шишенцето със соли в ръка.

Накрая се качиха.

— Гурел, качи се при шофьора и право към Гарш.

— У нас ли? — каза смаяната Долорес.

Той не отговори. Показа се на прозореца, размахваше пропуска си, казваше си името на агентите, които регулираха движението по улиците. Накрая, когато стигнаха до „Ку-ла-Рен“, той седна отново и произнесе:

— Моля Ви, госпожо, отговаряйте ясно на въпросите ми. Преди малко бяхте с г-ца Женевиев Ернемон, към четири часа, нали?

— Женевиев, да… обличах се да излизам.

— И тя Ви каза за съобщението в „Журнал“, засягащо Щайнвег, нали?

— Действително.

— И затова дойдохте при мен?

— Да.

— Сама ли бяхте по време на посещението на г-ца Ернемон?

— Да си призная… не знам… Защо?

— Спомнете си! Някоя от Вашите камериерки?

— Може би… тъй като се обличах.

— Как се казва?

— Сюзан… и Гертруд.

— Едната от тях е червенокоса, нали?

— Да, Гертруд.

— Отдавна ли я познавате?

— Нейната сестра винаги е била на служба при мен… а Гертруд е у дома от години… Тя е олицетворение на предаността, честността…

— Накратко, Вие отговаряте за нея?

— О, напълно!

— Толкова по-добре… толкова по-добре.

Часът беше седем и половина и дневната светлина помръкваше, когато автомобилът пристигна пред пансиона. Без да се занимава със своята спътничка, началникът на Сигурността забърза към портиера.

— Прислужницата на г-жа Кеселбах току-що се върна, нали?

— Кой, прислужницата ли?

— Да, Гертруд, една от двете сестри.

— Но Гертруд не е излизала, господине, не сме я виждали да излиза.

— Все пак някой току-що влезе.

— А не, господине, на никого не сме отваряли вратата… от шест часа вечерта.

— Има ли друг изход освен тази врата?

— Никакъв. Оградата обхваща имението от всички страни и е висока…

— Госпожо Кеселбах — каза г-н Льонорман на своята спътница, — ще дойдем до Вашия дом.

Тъй като г-жа Кеселбах нямаше ключ, тя позвъни. Появи се Сюзън, другата сестра.

— Тука ли е Гертруд? — попита г-жа Кеселбах.

— Да, госпожо, в стаята си е.

— Повикайте я, госпожице — заповяда началникът на Сигурността.

След малко Гертруд слезе приветлива и грациозна с бяла престилка, украсена с бродерия. Лицето й беше красиво и обградено от червена коса.

Г-н Льонорман се вглежда дълго в нея, без да каже нещо, сякаш се стараеше да проникне отвъд нейните невинни очи. Не я разпита, а след минута каза просто:

— Достатъчно, госпожице, благодаря. Идваш ли, Гурел?

Той излезе с помощника си и докато вървеше по мрачните алеи на градината, заяви:

— Тя е.

— Мислите ли, шефе? Тя беше толкова спокойна.

— Прекалено спокойна. Друга щеше да се учуди, щеше да ме попита защо я викам. А тя не каза нищо. Само че лицето й се мъчеше да се усмихва на всяка цена и от слепоочието й видях да потича капчица пот към ухото.

— Е и?

— Всичко е ясно, Гертруд е съучастничка на двамата бандити, които се въртят около случая Кеселбах, било, за да научат и изпълнят прословутия проект, било за да приберат милионите на вдовицата. Може би и другата участва в заговора. Към 4 часа, когато Гертруд разбира, че знам за съобщението в „Журнал“ и че освен това имам среща с Щайнвег, използва излизането на господарката си, отива в Париж, намира Рибейра и човека с меката шапка и ги довежда в Съдебната палата, където Рибейра отмъква в своя полза г-н Щайнвег.

Той помисли и заключи:

— Всичко това ни показва: първо, значението, което придават на Щайнвег и ужаса, който им внушават неговите разкрития; второ, че е изтъкана истинска конспирация около г-жа Кеселбах; трето, че нямаме време за губене, защото конспирацията е узряла.

— Така да бъде — каза Гурел. — Но има нещо необяснимо. Как Гертруд е могла да излезе от градината, където се намираше и да влезе в нея, без портиерът да знае?