Морис Льоблан - Осемте удара на часовника

Мила приятелко, ако вие бихте ми помогнали още веднъж, мисля, че победата ни би била сигурна. Аз сам, имайки предвид наближаването на датата, направих всичко възможно, за да подредя нещата така, в случай че поискате сама да направите това, да имате най-големи шансове за успех.

Не считайте моите инструкции за фантазия. Всяка една от тях е необходимо условие за успеха. Най-напред отсечете от градината на братовчедката си три дрянови клончета, привържете ги и извийте така, че да образуват нещо като камшик. В Париж си купете една огърлица с мъниста от ахат, която да има седемдесет и пет топчета. Под зимното си манто облечете синя вълнена рокля. На главата си сложете шапка с формата на калпаче, украсено с червени листа. На шията си сложете низ от пера. Бъдете без ръкавици и без пръстени. След това в следобедните часове тръгнете по левия бряг на Сена към черквата «Свети Стефан». Точно в четири часа пред олтара и ще видите стара жена, облечена в черно. Тя ще ви предложи светена вода. Тогава вие ѝ подайте огърлицата си. Тя ще преброи зърната и ще ви я върне. Ще тръгнете след нея, ще преминете ръкава на Сена и тя ще ви отведе по една усамотена улица на острова Свети Луи, до една къща, в която ще влезете. В партера ще намерите младеж с матово лице, комуто, след като си свалите палтото, ще кажете:

— Идвам, за да взема токата си.

Не се учудвайте на смущението, нито на уплахата му. Дръжте се спокойно. Ако ви запита защо се обръщате с такова искане към него, не давайте никакви обяснения. Всички ваши отговори трябва да се резюмират само в това: Дойдох да взема това, което ми принадлежи. Не ви познавам, не зная името ви, но ми се налага да отправя искането си към вас. Трябва да си върна токата за колан. Това е наложително.

И в този последен случай ще ви е необходимо моето съдействие. Предлагам ви го, мила приятелко, без никакви условия. Подчертавам това, за да знаете, че всичко, каквото съм правил за вас, и всичко, което ще направя, не ми дава никакво друго право, освен да благодаря и се привържа още по-силно към тази, която е единствената радост и единственото щастие на живота ми.

30 ноември,

Когато получи и прочете това писмо, Ортанз го захвърли в едно шкафче, казвайки си решително:

— Няма да отида!

Най-напред — мислеше си тя, — ако съм придавала някога някакво по-особено значение на тази скъпоценност, която ми се е струвало, че има стойността на талисман, сега вече ни най-малко не се интересувам от нея. Периодът на опитите вече приключи!

Ортанз не можеше да забрави числото осем, номера на новата авантюра. Да започне пак, би означавало да продължи нескончаемата им верига, като при това се приближи още повече до Ренин и му даде залог, който той, при неговата опитност в тези неща, би могъл доста добре да използва.

Дори и в навечерието на определения ден Ортанз не бе променила решението си. Сутринта на самия ден също. Затова обратът, който настъпи изведнъж и без каквато и да било вътрешна борба срещу първоначалното й решение, беше необясним. Тя изтича в градината, отсече три дрянови клонки, приготви ги по препоръчания начин и по обед беше вече във влака за Париж. Измъчваше я любопитство и не можеше да устои на увлекателните сензации, които и предлагаше последната авантюра. Това бе наистина много съблазнително. Огърлицата от ахат, шапката с есенни листа, възрастната жена в храма… — как да устои на тази мистерия и как да отблъсне един такъв случай, в който може да докаже на Ренин на какво е способна самата тя?

— И после какво? — смееше се Ортанз. — Той ме довежда в Париж, а осмият час е опасен за мен само на сто километра оттук, в онзи изоставен замък Аленгър. Единственият часовник, който може да бие заплашително, е затворен чак там!

Ортанз пристигна в Париж вечерта. Сутринта на 5 декември си купи огърлицата от ахат със седемдесет и пет мъниста, облече синя рокля и си сложи шапка с червени листа. Точно в четири вече влизаше в черквата „Свети Стефан“. Сърцето й биеше лудо. Този път беше сама. Чувстваше, че е направила грешка, отказвайки се от могъщата подкрепа на Ренин, но вече бе късно. Огледа се с надеждата да го види, но нямаше никой… Никой, освен една стара жена, облечена в черно, изправена срещу олтара.

Ортанз тръгна към нея. Старата дама държеше между пръстите си броеница от сребърни зрънца и й предложи светена вода. После започна да брои топчетата на огърлицата, която Ортанз й подаде.

— Седемдесет и пет — завърши тя. — Е, добре. Елате. Без да каже повече нито дума, тя я поведе. Минаха моста Туриел и навлязоха в остров Сен Луи. Продължиха по тясна усамотена улица, която ги отведе до кръстопът. Спряха пред стара къща с балкони от ковано желязо.