Морис Льоблан: Осемте удара на часовника

— Влезте — каза старицата и си отиде.

Тогава Ортанз видя магазин с красиви витрини, които заемаха почти цялата дясна част на партера. Бяха силно осветени и вътре в тях се виждаха безредно нахвърляни предмети и стари мебели.

Остана там няколко секунди, гледайки разсеяно всичко това. Фирмата бе „На бога Меркурий“ и под нея се мъдреше и името на собственика: „Панкарди“ . Малко по-нависоко, при основата на първия етаж, имаше малка ниша, в която бе поставена статуята и на самия Меркурий, изработена от печена глина.

— Хайде — прошепна сама на себе си Ортанз и натисна дръжката на вратата.

Един мъж седеше зад широко писалище и прелистваше някакви тефтери. Без да обръща глава, той каза:

— На ваше разположение съм, госпожо. Влезте и разгледайте, моля.

— Това е човекът — помисли си Ортанз.

Той имаше действително необикновено матово лице. Малката посивяла брадичка, разделена на две, правеше лицето му да изглежда по-продълговато. Главата му бе съвършено гола. Две малки очички гледаха хитро към нея. Ортанз, която още не бе вдигнала воала от лицето си, нито свалила мантото, отговори:

— Търся една тока от колан.

— Ето погледнете тук — каза той и я поведе към вътрешността на магазина.

Ортанз огледа витрината и промълви:

— Не… това, което търся, тук го няма. Тази, която искам да си върна, е токата, която изчезна някога от кутията за бижута и която идвам да потърся при вас.

Тя остана смаяна от смущението, което се изписа върху лицето на човека. Очите му станаха плахи.

— Но защо тук? Не вярвам да успеете… каква е тя?…

— От корал, златен филигран… от 1830 г…

— Не разбирам… — замънка г-н Панкарди… — Защо питате точно мен за това?

Ортанз повдигна спокойно воалетката и съблече палтото си.

Младият мъж отскочи назад, сякаш бе видял видение, и още по-смаян замърмори:

— Синя рокля… шапка с червени листа… О, нима е възможно? Огърлицата от ахат!…

Но най-много се смути, когато видя камшика от три дрянови пръчки. Изопна пръсти към нея, замига често-често и като размаха ръце като плувец, който се дави, се облегна на един стол и припадна…

След минута-две обаче господин Панкарди се съвзе. Изтри потта, обляла челото му, и опитвайки да се овладее, запита пак с треперещ глас:

— Но защо се обръщате към мен?

— Понеже тази тока е у вас.

— Но откъде знаете? — запита той, без да се брани срещу обвинението.

— Знам, защото е така. Никой нищо не ми е казвал. Тук съм, защото съм сигурна, че ще я намеря при вас и съм дошла с твърдото решение да си я взема обратно.

— Но познавате ли ме? Откъде знаете името ми?

— Не ви познавам и не знаех името ви, преди да го прочета на фирмата. За мен вие сте само този, който ще ми върне това, което ми принадлежи.

Ортанз почувства, че има някаква власт над този човек и възползвайки се от объркването му, неочаквано заповяда заплашително:

— Къде се намира тя? Настоявам да ми я предадете! Панкарди беше отчаян. Закърши ръце и мрънкайки покорно, замоли за прошка. После, признавайки се за победен, примирен запита:

— Искате ли я, наистина?

— Искам я… Това трябва да стане…

— Да… Трябва… Напълно съм съгласен.

— Говорете тогава! — заповяда Ортанз още по-настойчиво.

— Да говоря няма, но ще пиша… Ще напиша тайната си… и за мен всичко ще бъде свършено.

Той отиде към писалището си и написа няколко реда, след това постави листа в плик, който залепи.

— Вземете, ето моята тайна… Това беше целият ми живот…, а сега по-добре да умра…

Той насочи към слепоочието си револвер, който грабна от един куп книжа и стреля.

Ортанз ужасена блъсна ръката му. Куршумът изхвръкна встрани, проби огледалото на една Психея, но Панкарди се строполи на пода и заохка, сякаш беше тежко ранен.

Ортанз положи огромно усилие да запази хладнокръвие, но си даваше сметка, че въпреки привидното й спокойствие, този опит за самоубийство и изстрелът я бяха объркали съвсем. Силите, които чувстваше до преди това, я бяха напуснали. Имаше тягостното впечатление, че човекът, който все още се търкаляше в нозете й, в действителност постепенно взема надмощие над нея. Тя седна изтощена. Точно както Ренин бе предсказал, двубоят продължи само няколко минути. Но победената бе тя — по вина на женските й нерви, и то в момента, в който вече предчувстваше победата си.

Синьор Панкарди бе вече наясно с положението и без да си дава труд да търси други хитрини, прекрати охканията си, намери се с един скок пред Ортанз и извика подигравателно.