Морис Льоблан - Осемте удара на часовника

— Бутилката е била отворена от Жак Обриьо по време на обяда у дома му, но вие сте я занесли там като доказателство за престъплението.

— Това е още по-смешно — провикна се шеговито Дютрьой, който наистина имаше вид на човек, който се забавлява от сърце. — Тогава аз трябва да съм нагласил и всичко останало, само и само за да привлекат Жак Обриьо като обвиняем?

— Това е бил най-сигурният начин да избегнете подозренията.

— Но, Боже мой, Жак ми е приятел от детинство.

— Вие обичате жена му!

Този път младият мъж подскочи. Смехът му изведнъж секна и той ожесточено изсъска:

— Вие имате нахалството!… Позволявате си такава обида?

— Имам доказателства за това!

— Лъжете! Аз винаги съм изпитвал към госпожа Обриьо голямо уважение и респект…, но само това!

— Външно да. Но вие я обичате и желаете. Не отричайте. Разполагам с всички доказателства за това.

— Лъжете, та вие ме познавате съвсем отскоро.

— Хайде де, познавам ви достатъчно, отдавна ви дебна и чакам сгоден момент да скоча отгоре Ви.

Той стисна младежа за рамене и го раздруса със сила.

— Хайде, Дютрьой, признавайте. Имам всички необходими доказателства. Имам и свидетели, които веднага ще извикам пред началника на криминалния отдел. Няма смисъл да отричате повече. Нима не ви гризе съвестта? Спомнете си ужаса, който ви овладя, когато прочетохте съобщението във вестника: Жак Обриьо осъден на смърт!… Вие не сте искали нещата да стигнат дотам, нали? Смятали сте, че е достатъчно да го оковат във вериги. Но гилотината… Жак Обриьо, който е невинен, да бъде екзекутиран утре? Хайде, признайте, ако не за друго, за да спасите главата си. Признавайте де!

Наведен над него, Ренин се опитваше с всички сили да изтръгне самопризнание, но младежът се бе вече опомнил и хладнокръвно, почти с презрение произнесе:

— Вие сте луд, господине. Всичко това, което наприказвахте, е пълна безсмислица. Всичките ви обвинения са неоснователни и недоказуеми. Ами банкнотите? Намерихте ли ги у дома, както твърдяхте?

Отчаян, Ренин го заплаши с юмрук:

— Ах, негоднико, ще те довърша, ще видиш! Той дръпна инспектора настрана.

— Е добре! Какво ще кажете за всичко това? Такъв глупав тип, нали?

Инспекторът повдигна глава.

— Може би…, но въпреки това… досега… не сте привели никакво сериозно доказателство.

— Почакайте, господин Морисо — каза Ренин. — Почакайте да се срещнем с г-н Дюдуи. Той ще ни чака в Дирекцията на полицията, нали?

— Да, трябва да бъдем там в три часа.

— Добре тогава. Там ще бъдете удовлетворен, господин инспекторе! Повтарям Ви, че ще бъдете!

Ренин говореше като човек, сигурен в своята версия. Ортанз приближи до него и му прошепна така, че да не чуят другите:

— Уловихте ли го най-после? Ренин поклати отрицателно глава.

— Уви не съм! Дори не съм направил нито крачка напред от първоначалното положение.

— Но това е ужасно! Ами доказателства?

— Няма и следа от доказателства. Надявах се да го извадя от равновесие. Но се съвзе много бързо негодникът.

— И все пак сте сигурен, че е той, нали?

— Не може да бъде друг. От самото начало предчувствах, че е той и оттогава не го изпускам от очи. Забелязах как безпокойството му се увеличава едновременно с разследването, което правех около него. Сега вече зная, че е той.

— Обичал ли е наистина г-жа Обриьо?

— Ако следваме логиката, би трябвало отговорът да бъде да. Но всичко това поне засега са само мои лични убеждения, извадени от теоретични предположения. С тях обаче не можем да спрем гилотината. Е, ако успеем да открием банкнотите, г-н Дюдуи би ме подкрепил, но иначе ще се изсмее в лицето ми.

— Но какво да правим тогава? — прошепна Ортанз с изтръпнало от болка сърце.

Ренин не отговори. Продължи да кръстосва стаята и потрива ръце. Нещата все пак вървяха на добре.

— Колко приятно е да се занимаваме със случаи, които се разплитат сами. Как мислите, г-н Морисо, ако отидем сега в Дирекцията на полицията, дали началникът няма да бъде вече там? От това, което вече знаем, мисля, че ще успеем да стигнем до добър край. Дали г-н Дютрьой няма да пожелае също да ни придружи?

— А, защо не? — отговори запитаният с нотки на арогантност в гласа.

В същия миг, в който Ренин отвори вратата, в коридора се чу шум. Дотича собственикът на къщата, който жестикулираше уплашено.

— Господин Дютрьой, господин Дютрьой — крещеше той, — във вашия апартамент има пожар. Един минувач е видял това от площада.

В погледа на младежа блесна пламъче. Може би за част от секундата устните му се свиха в подигравателна усмивка. Забелязвайки я, Ренин извика: