Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Лампата осветяваше напълно нейното красиво лице, на което ужасът от трагичните преживявания беше сложил тежкия си отпечатък. Раул коленичи пред нея и продължително я съзерцава. Отпуснала се от топлината в плевнята, тя беше отворила своя корсаж и Раул забеляза хармонично развитите рамене, чиято линия съвършено се съединяваше с идеално изваяния врат.

Той си спомни за черната бенка, за която Боманян беше споменал и се виждате на миниатюрата. Как Раул можеше сега да устои на изкушението да види на свой ред и да се убеди дали действително същият белег се намира там, върху гърдата на жената, която бе спасил от смърт? Бързо отстрани плата. Пред замаяния му поглед се показаха две алабастрови гърди, нежни и гъвкави, украсени на върха с две коралови перли, големи колкото края на кутрето му. На дясната гърда, малко над зърното, една бенка, черна като луничките, които кокетките от времето на Луи XV са си поставяли, маркирате бялата, мека като коприна кожа и се повдигате леко от равния ритъм на дишането. Раул не се сдържа. Той погали хубавите гърди, наведе се и нежно целуна едно след друго едрите зърна.

— Коя сте вие? Коя сте вие? — прошепна развълнувано той. — От кой свят идвате?

Раул, както и другите, изпитвате необяснимо притеснение от тайнственото влияние, което се излъчваше от това създание, самото то тайнствено поради неизвестния си произход, досегашния си живот и прекрасната си външност. И той го изпитваше против себе си, като че ли младата жена можеше да стане и да отговори на въпросите му от името на тази, която едно време е служила за модел на миниатюрата.

Устните й изричаха думи, които не разбра. Той беше толкова близо до нея и дъхът й беше толкова сладък, че Раул ги докосна леко със своите устни, треперейки целият.

Тя въздъхна. Очите й се отвориха. Виждайки Раул над себе си, тя порозовя, като в същото време се усмихваше, и тази усмивка продължи, докато тежките клепачи се спуснаха и тя отново потъна в сън.

Раул беше обезумял от желание и възхищение, шептеше възторжени думи, допрял длани като пред идол. Да, за него тя беше идол на красотата и той отправяте към него този пламенен и луд химн на безгранично обожание.

— Колко сте хубава… Никога не съм вярвал, че ще срещна толкова красота в живота си. Усмихвайте се, усмихвайте се… Кълна се, че няма да позволя тези хубави очи отново да плачат. Вашата усмивка вълнува… Искаха да я заличат, за да не я види повече никой… А! Усмихвайте се само за мен, аз ще ви заменя всички…

И по-ниско, но страстно:

— Жозефин Балзамо… колко е сладко вашето име! И колко по-тайнствена ви прави. Магьосница! Вие се появихте от мрака и сте като слънчева светлина… Жозефин Балзамо… пленителна…чаровна… Ах! Земята се разтваря пред мен!… Вие сте всичко, в което виждам щастието!… Моят живот започва от минутата, в която ви взех в ръцете си… Нямам повече спомени… Надявам се само на вас, Жозефин…Господи! Господи! Колко сте хубава! Просто да се разплачеш от отчаяние…

Раул казвате това съвсем близо до нея и устата му почти прилепна до нейната, но откраднатата целувка беше единствената ласка, която си позволи. Имаше наистина голяма доза сладострастие в усмивката на Жозефин Балзамо, но също и такава скромност, че Раул, проникнат от уважение, завърши въодушевения си изблик сериозно, с думи по младежки предани:

— Ще ви помогна… Няма да могат да направят нищо против вас. Ако искате да стигнете целта, която и те преследват, обещавам ви, че ще сполучите. Далеч или близо до вас, ще бъда този, който защитава, който спасява… Имайте вяра в моята преданост…

Той също заспа изморен, мънкайки обещания и клетви, в които нямаше голям смисъл. Сънят му беше дълбок, без сънуване, като съня на децата, които имат нужда да възстановят своя млад, но преуморен организъм. В изоставената плевня настана тишина…

Камбанарията на църквата в Бенувил удари единадесет часа. Раул с нарастваща изненада преброи ударите.

„Единадесет часа сутринта, възможно ли е?“

През цепнатините на вратата и през пролуките на стария сламен покрив проникваше денят. От страната на платото слънцето огряваше вътрешността на плевнята.

— Къде сте? — каза той. — Не ви виждам.

Лампата беше угаснала. Раул изтича до капака на прозореца и го дръпна към себе си. Плевнята се изпълни със светлина. Но никъде не забеляза Жозефин Балзамо. Спусна се към балите сено, размести ги, разхвърли ги яростно, за да достигне капака, който се отваряше към приземния етаж. Никой. Жозефин Балзамо бе изчезнала. Той слезе, претърси овощната градина, надникна в съседната нива и пътя. Напразно. Макар и ранена, неспособна да пристъпи, тя беше напуснала убежището, скочила долу, пресекла градината, равнината…