Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Беше очевидно, че хората имаха за цел да открият нещо заровено в земята.

„Но какво?“ — се питаше Раул.

Той се разходи из парка, направи един кръг около къщата, промъкна се в избата.

В единадесет часа и половина не беше стигнал до никакъв резултат, но необходимостта да действа се налагаше в ума му с нарастваща сила. Всяко забавяне оставяше на другите все по-увеличаващи се шансове и той рискуваше да се сблъска със свършен факт.

В този момент групичката от петимата съучастници стоеше зад главната постройка, на правоъгълна площадка, която доминирате над парка. Малка стена с перила я ограждате. Тя бе от дванадесет тухлени опори, които служеха за цокли на някогашни каменни вази, сега почти целите разбити.

Група работници, въоръжени с кирки, започнаха да събарят стената. Раул замислено ги гледаше какво правят, с ръце в джобовете, с цигара в устата, без ла се грижи, че неговото присъствие на това място може да изглежда неестествено.

Годфроа д’Етижу също извади от табакерата си цигара и нямайки кибрит, се приближи до Раул и го помоли за огън.

Раул протегна цигарата си и докато баронът палеше, в главата му се оформи един стихиен проект, твърде прост, и най-малките детайли на който изглеждаха в своята последователност логични. Но трябваше да бърза.

Раул свали баретата си и разбърка косите си. Прическата му, разбира се, не беше като на моряк.

Годфроа д’Етижу внимателно го изгледа и озарен от внезапно просветление, избухна в гняв.

— Пак вие! Преоблечен? Каква е тази нова интрига и как се одързостихте да ме последвате тук? Аз ви отговорих по най-категоричен начин, че женитба между вас и дъщеря ми е невъзможна.

Раул го сграбчи за ръката и настоятелно каза:

— Без скандал! От това и двамата ще загубим. Заведете ме при вашите приятели!

Годфроа поиска да откаже.

— Заведете ме при вашите приятели — повтори Раул. — Ще ви направя услуга. Какво търсите? Един свещник, нали?

— По-право един стар канделабър със седем поставки за свещи — отговори баронът след кратко колебание.

— Така да бъде, щом сте по точните определения. В течение съм. Ще ви дам указания, които ще ви бъдат полезни за преследваната цел. За госпожица д’Етижу ще говорим после, поне не днес… Повикайте приятелите си. Бързо!

Годфроа се поколеба, но увереният вид на Раул му направи впечатление. Той извика своите приятели и те го заобиколиха веднага.

— Познавам това момче — обясни той — и според него ще успеем може би да намерим…

Раул го прекъсна:

— Без може би, господа. Аз съм местен. Като дете играех в този замък с децата на стария градинар, който едновременно беше и пазач. Той често ни показвате ръждясала желязна халка в една от избите. Тук има скривалище, казваше той, виждал съм различни антики, свещници, часовници…

Разкритията силно възбудиха приятелите на Годфроа. Бенето възрази:

— Избите? Ние ги посетихме.

— Не сте гледали добре — подчерта Раул. — Ще ви при-5. Графиня Дьо Калиостро дружа.

До избите се стигате по стара каменна стълба. Тя отведе групата под земята. Отвориха две големи врати и след няколко нови стъпала видяха редица от сводести зали.

— Третата отляво — каза Раул, който по време на разследванията си беше научил разпределението. — Вижте… тази тук…

Той въведе петимата приятели в една изба с много нисък таван. Човек би трябвало да се наведе, за да може да се движи.

— Нищо не се вижда — оплака се Рекс д’Естиер.

— Действително — отвърна Раул. — Кибрит имам. Също така забелязах късче от свещ върху едно от стъпалата на стълбата. Момент… Тичам…

Той затвори вратата, светкавично обърна ключа, измъкна го от бравата и се отдалечи, подвиквайки на пленниците:

— Палете винаги заедно свещите на седемте поставки. Канделабърът ще намерите под последната плоча, грижливо обвит в паяжини…

Още не беше излязъл вън от избата, когато чу шума от ударите, с които петимата приятели налагаха яростно вратата, и помисли, че тази разклатена и проядена от червеи врата няма да устои повече от няколко минути. Но отсрочката му беше достатъчна.

С един скок се намери на площадката, взе кирката от ръцете на един работник и изтича до деветата тухлена опора, като скочи във вазата. После започна да разбива циментовия капител, целия напукан от времето и прикриващ тухлите. След няколко секунди капителът падна, разбит на парчета. В пространството, което подреждането на тухлите оставяше свободно, имаше смес от земя и чакъл. Оттам Раул успя лесно да извади една дръжка от разяден метал, която всъщност представляваше поставка от онези големи канделабри за литургия, които можеха да се видят върху олтарите на по-големи катедрали.