Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Аз страдам — каза тя, — изтощена съм… Раул отговори:

— Един съвет: загубете съзнание. Нищо не отморява така, както състоянието при загубване на съзнание.

Тя вероятно го послуша, тъй като след няколко неволни стенания започна да диша спокойно и равномерно. Раул покри лицето й, тръгна с лодката към брега и приключи обясненията с думите:

— Това е за предпочитане. Имам пълна свобода на действие. Не мога да разчитам на никого, но не се безпокоя. Аз съм тук — това е достатъчно! Неприятели мои, пазете се!

Никой не му попречи да говори сам на себе си със задоволството на човек, очарован от действията си. Монологът вървеше бързо под влияние на извънредната му експулсивност. Тъмната маса на крайбрежните скали вече се очертаваше.

Когато желязото на кила проскърца в камъните, той скочи с лекота, повдигна младата жена, което красноречиво показваше силата на мускулите му, и я остави на брега.

— Също шампион по бокс — си каза той — и по класическа борба. Ще ви призная, понеже не можете да ме чуете, че намерих тези достойнства в наследството на баща си… и колко още други! Но стига празни приказки… Починете си тук, под тази скала, където сте на завет от вероломните вълни… Колкото до мен, вече се възстанових. Предполагам, че смятате да вземете реванш от двамата братовчеди и шайката? Значи е необходимо да се потопи лодката, за да се мисли, че сте удавница. Следователно, малко търпение.

Без да се бави, Раул д’Андрези изпълни всичко намислено. Отново откара лодката в открито море, махна запушалката и скочи във водата. Той се повъртя малко около потъващата лодка и пое обратния път. Щом стигна до брега, потърси дрехите си, които беше скрил в малка пещера, издълбана от вълните, отърва се от банските си гащета и се облече. После се върна при графинята.

— Раул, момчето ми, тръгвай! — заповяда си той. — Трябва да се качиш отново горе, а с товар това не е лесно.

Младата жена идвате бавно в съзнание. На светлината на фенерчето си той видя, че тя отваряте очи.

Тя се опита с негова помощ да стане права, но болката в глезена й изтръгна един вик и отново безсилно се отпусна. Той развърза обувката и видя, че долу кракът й беше в кръв. Раната не бе опасна, но я караше да страда. С носната си кърпичка Раул превърза глезена и реши, че няма какво повече да чака на брега. Тук беше опасно.

Той я вдигна на рамо и започна да изкачва стълбите. Триста и петдесет каменни стъпала! Ако Годфроа д’Етижу и Бенето имаха трудности при слизането, можем да си представим колко по-трудно беше това противоположно действие, осъществявано от един юноша! На четири пъти той се спира, облян в пот, със сърце, което искаше да изскочи от гърдите. Изтощен от усилията, на него му се струваше невъзможно да продължи.

Но независимо от трудностите, доброто му настроение го съпътстваше. На третото спиране, вече свикнал с изкачването, я сложи на коленете си и му се стори, че тя се усмихва в отговор на неговите шеги и въодушевление, което беше неизчерпаемо. Тогава той завърши изкачването, без повече да говори, притискайки по такъв начин върху гърдите си чаровното тяло, че неговите ръце почувстваха напълно гъвкавите му форми.

Пристигнал на върха, не направи почивка. Беше задухал прохладен вятър, който метете равнината. Той бързате да остави младата жена на закрито и пресече платото, като я занесе до изоставена плевня, до която бе решил още отначало да достигне. Предвиждайки събитията, бе оставил там две бутилки студена вода, коняк и малко храна.

Той се качи по една стълба, влезе с товара си и спусна дървеното бичме, което служеше за резе.

— Дванадесет часа за почивка и за разминаване на опасността. Тук никой няма да ни безпокои. Утре към обяд ще ви намеря кола и ще отпътувате накъдето пожелаете.

Така те останаха сами, затворени в една плевня, по време на най-трагичното и най-прекрасно приключение, за което може само да се сънува. Колко далеч бяха сега ужасните събития от следобеда и нощта. Съдът на инквизицията, неумолимите съдии, злокобните провинциални благородници, Боманян, Годфроа д’Етижу, осъждането, слизането към морето, лодката, плаваща в тъмнината — какви кошмари, заличени вече и завършващи с дружбата между жертвата и спасителя!

Младата жена лежеше между балите сено, които изпълваха плевнята. На светлината на закачената на една греда лампа, Раул се погрижи за нея: даде й да пие вода, примесена с няколко капки коняк, и превърза спокойно раната на глезена. Покровителствана от него, далеч от клопките, нямайки повече от какво да се опасява, Жозефин Балзамо възвърна изцяло доверието си. Тя затвори очи и задряма.