Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Писах на един от моите кореспонденти в Испания. Няколко дни по-късно някои вестници съобщиха за смъртта на французин, именуван Боманян.

Оттогава живях в собствената си сянка и я следвах стъпка по стъпка. Тя най-напред се върна в Руан, после посети Хавър, после Диеп — местата, където бяха земите на нашите приятели. И нашите изследвания. Съгласно признанията ми, тази жена знаеше, че ни предстои да разпитаме една бивша игуменка от околностите на Диеп. Тя отиде там само за ден, но имението бе изоставено. Започна да търси и аз й загубих дирите. Отново я намерих в Руан. Вие знаете останалото от нашия приятел барон д’Етижу. Знаете как бе подготвена клопката и как тя попадна в нея, примамена от стръвта — канделабъра със седемте поставки, който, между нас казано, никакъв селянин не е намирал в ливадата си.

Приятели, обрисувах ви тази жена такава, каквато е. Дайте си сметка за мотивите, които ни възпрепятстват да я дадем на правосъдието. Ще стане скандал, който ще хвърли светлина върху нашите начинания и ще ги направи невъзможни за изпълнение. Следователно наше задължение е, колкото и опасно да бъде то, да я съдим сами, без омраза, но със суровост, която тя заслужава.

Боманян млъкна. Той бе свършил обвинителната си реч, пълна с доказателства, по-опасни за обвиняемата от неговия гняв. Тя изглеждаше действително виновна — образът, който се разкривате в тази серия от предумишлени убийства, бе ужасен. Раул д’Андрези не знаеше какво повече да мисли за този мъж и го ненавиждаше — беше обичал младата жена и я предаваше, спомнил си, тръпнейки, радостите на светотатствената любов…

Графиня Дьо Калиостро беше станала и гледаше малко подигравателно своя противник право в лицето.

— Ако не се лъжа — каза тя — и зависеше само от вас, бихте ме поставили веднага на кладата…

— Ще стане това — отвърна Боманян, — което решим общо, без да мога лично да възпрепятствам изпълнението на една справедлива присъда.

— Присъда? На какво основание? — запита тя. — Има за това съдии. Никой от вас не е съдия. Страх от скандал, казвате вие. Какво ме засяга фактът, че имате нужда от тишина и тъмнина, за да изпълните подозрителните си проекти? Освободете ме!

Той иронично се усмихна.

— Свободна? Свободна, за да продължите вашата игра на смърт? Вие сте наша пленница. Ще понесете присъдата ни.

— Вашата присъда ли? За какви деяния? Ако между вас имаше поне един Истински съдия, поне един мъж, който знае какво е право, щеше да се изсмее на вашите глупави обвинения и несвързани доводи.

— Думи! Фрази! — провикна се Боманян. — Не би трябвало да ви слушаме… Не казахте нищо, което да обори доказателствата в моите очи.

— Тогава защо трябва да се защитавам? Вашето решение е взето.

— То е взето, защото сте виновна.

— Виновна? Затова, че гоня същата цел като вас? Да, признавам го, но е мое право и съвсем не е причина, заради която сте извършили подлостта да ме шпионирате, като играете любовна комедия. Ако сам сте се хванали, толкова по-зле за вас! Ако сте ми направили признание по повод па тайните, за които вече знаех от документа на Калиостро, че съществуват…толкова по-зле за вас! Крайно съм отегчена от всички ви и се бях заклела да мълча, въпреки присъдата, каквато и да е тя. Аз ви презирам. Ето моето единствено престъпление.

— Вашето престъпление е, че сте убивала — каза Боманян, разгневен отново.

— Не съм убила — непоколебимо отговори тя.

— Казах, госпожо, убивала. Вие тласнахте Сент Обер в пропастта и ударихте д’Есновал по главата.

— Сент Обер? д’Есновал? Не ги познавам. Техните имена чувам за първи път днес.

— А мен? А мен? — буйно извика той. — А мен не ме ли познавахте? Не искахте ли да ме отровите?

— Не.

Той кипна и в пристъп на необуздан гняв започна да й говори на ти:

— Но аз те видях, Жозефин Балзамо! Аз те видях така, както те виждам сега! Докато поставяше отровата, видях свирепата ти усмивка в ъгълчетата на устните, което показваше много повече… това беше една гримаса… като гримасата на осъдения на вечни мъки…

Тя поклати глава и каза:

— Не съм била аз.

Боманян изглеждате потресен. Как има дързостта?… Но тя спокойно постави ръка на рамото му и подхвана:

— Ненавистта ви кара да губите ума си, Боманян. Душата ви на фанатик се бунтува против прегрешението от любов. Но… разрешавате ми да се защитавам, нали?

— Ваше право е. Но побързайте!

— Тогава ще бъда кратка. Вземете от вашия приятел миниатюрата, тази, която е направена в Москва през 1816 година на графиня Дьо Калиостро…