Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Успяхме да се снабдим с нейната фотография, тази тук, и да я изпратим на принц д’Аркол, който тогава пътуваше в Испания. Той със смайване разпозна същата жена, която някога бе виждал в Модена.

Осведомихме се за нейните странствания. В деня на смъртта на Сент Обер в околностите на Хавър тя пътьом е била в същия град. Тя е била и в Диеп по същото време, когато Жорж д’Есновал е берял душа в подножието на стръмните скали!

Разпитах семейството. Вдовицата на Жорж д’Есновал ми довери, че в последно време нейният съпруг е имал връзка с една жена, която често посещавал. С тези си деяния той я направил безкрайно нещастна. От друга страна, чрез писмо с признание на Сент Обер, намерено в неговите книжа и запазено от майка му, ние разбрахме, че нашият приятел е имал неблагоразумието да отбележи всичките дванадесет имена от групата ни и указания, отнасящи се за канделабъра, в своя бележник. Впоследствие той е бил откраднат от една жена.

От този момент всичко се изясни. Господарка на една част от нашите тайни и желаеща да ги узнае в по-големи подробности, жената, която е обичала Сент Обер, се влюбва отново в Жорж д’Есновал. Думата влюбва трябва да се разбира в преносен смисъл. Получила техните признания, от страх да не бъде разобличена от нас, тя ги убива. Тази жена е тук, господа, пред вас.

Годфроа д’Етижу направи ново прекъсване. Настана пак потискаща тишина, толкова тежка, че съдиите изглеждаха неподвижни в тягостната, заредена с тревога атмосфера. Само графиня Дьо Калиостро запазвате разсеяния си вид, като че ли нито една от досега казаните думи не се отнасяше за нея.

Чул всичко от наблюдателния си пост, Раул д’Андрези се възхищавате от сладострастната и чаровна красота на младата жена и в същото време съжаляваше за доказателствата, натрупани срещу нея. Фактите я атакуваха от всички страни и Раул ни най-малко не се съмнявате, че някой от последните ще има решаващо значение за нейното довършване.

— Трябва ли да говоря за третото престъпление? — запита баронът.

Тя уморено отговори:

— Ако това ви харесва. Всичко, което казвате, ми е непонятно. Вие споменавате за личности, на които досега не знаех даже имената. Какво значение би имало тогава едно престъпление повече или по-малко?

— Искате да кажете, че не сте познавали Сент Обер и д’Есновал?

Тя повдигна рамене, без да отговори.

Годфроа д’Етижу се наведе и каза с по-висок глас:

— И името Боманян? Тя го изгледа невинно:

— Боманян?

— Да, третият от нашите приятели, които убихте. Неотдавна… него… няколко седмици вече… той е мъртъв, отровен. Не го ли познавахте?

Какво означаваше това обвинение? Раул гледаше Боманян. Той леко се беше надигнал, но без да показва докрай високия си ръст и скривайки се зад приятелите си, постепенно се бе приближил към подсъдимата. Тя, застанала срещу барон Годфроа, не му беше обърнала внимание.

Тогава Раул разбра защо Боманян се беше крил и страшната клопка, устроена за младата жена. Ако тя действително е искала да отрови Боманян, ако тя действително го смяташе за мъртъв, от какъв ли ужас щеше да потрепери, щом го види жив пред себе си и готов да обвинява! Ако, напротив, тя не трепне при появата на този мъж и ако той й изглежда също така непознат като другите — какво по-голямо доказателство за нейната невинност!

Раул се чувстваше съучастник и горещо желаеше тя да бъде невинна и да осуети заговора. По едно време той даже се запита какво може да направи, за да я предупреди. Баронът обаче не изпускаше от поглед плячката си и вече отново започваше разпита:

— Сигурно също не си спомняте нищо и за това престъпление, нали?

Тя намръщи вежди и като прояви за секунда леко нетърпение, си замълча.

— Може би никога не сте познавали Боманян? — запита наведен над нея барон Годфроа, както магистрат при съдебен разпит, когато дебне обвиняемия да изтърве някоя излишна дума. — Говорете де! Познавахте ли го?

Тя не отговори. Срещу тази упорита настойчивост някакъв вътрешен глас й нашепвате, че трябва да бъде предпазлива, и само нейната усмивка изразявате известно безпокойство. Като животно, преследвано от ловци, тя вече надушваше клопката и пипнешком търсеше правилния път в тъмнината.

Калиостро наблюдава известно време Годфроа д’Етижу, после се обърна към Вополиер и Бенето и накрая на другата страна, където стоеше Боманян.

Изведнъж, като го видя изправен, тя направи жест като обезумяла — като че ли пред нея се беше появил фантом. Нейните очи се затвориха и тя протегна умоляващо ръце, за да отблъсне ужасното видение. Чуха я да шепне: