Ърл Гарднър: Дръзката разведена жена

— Отворихте ли портмонето? — запита тя.

— Да.

— И какво намерихте в него?

— Пари.

— Колко?

Мейсън кимна с глава към Дела Стрийт, която извади бележник от чантата си.

— Три хиляди сто и осемнадесет долара и четиридесет и три цента.

— И оръжието беше в чантата?

— Да.

— Вие казахте, че с него е било стреляно два пъти?

— Да.

— Къде… къде е сега револверът?

— В едно чекмедже на бюрото ми.

— А къде е сега чантата ми?

— При мене.

— Можете ли — запита тя — да потвърдите по някакъв начин, че действително сте Пери Мейсън?

— Разбира се — отвърна адвокатът и извади от джоба си шофьорското си свидетелство и няколко кредитни карти.

— Добре — въздъхна госпожа Хейстингс. — Мисля, че трябва да ви повярвам. Мога ли да получа сега чантата си?

— Разбира се, но след като ме убедите, че вие наистина сте Адела Хейстингс, госпожа Гарвин С. Хейстингс.

— Не мога да направя това, защото доказателството се намира в чантата ми.

Мейсън поклати глава.

— Няма да предам тази чанта на никого, докато не се уверя в самоличността на притежателя й.

Тя се замисли за момент.

— Ако носите чантата ми, в нея се намира портфейл, в който е разрешителното ми за шофиране.

Мейсън кимна.

— То е издадено от Калифорния — продължи тя — и на него има моя снимка и отпечатък от палеца ми.

— Снимката — каза Мейсън — не е достатъчно доказателство за мене.

— Но отпечатъкът от палеца трябва да ви убеди.

Тя отиде до едно бюро, отвори го и извади от едно чекмедже шишенце с мастило. Изля малко от него върху къс попивателна хартия, натисна палеца си и след това направи няколко отпечатъка върху чист лист.

— Мисля, че тези отпечатъци са достатъчно ясни — рече тя. — Сега бихте могъл да ги сверите с този от разрешителното ми за шофиране.

— Да имате случайно лупа? — запита Мейсън.

— Не, нямам. Аз… почакайте малко. Сетих се, че имам. Само за минутка.

Тя отвори друго чекмедже на бюрото, поразрови нещата в него и накрая извади една лупа.

Мейсън отвори ръчната си чанта, извади от нея шофьорското разрешително и сравни внимателно отпечатъците. Останал видимо доволен от резултата, той извади чантата.

— Тук е всичко с изключение на револвера, който ще задържа.

— Защо?

— Може би той ще се окаже доказателство.

— За какво?

— За убийство.

Тя го изгледа безмълвно, но с видима паника в очите.

— Откъде имате револвера? — запита Мейсън.

— Даде ми го моят съпруг.

— А той откъде го има?

— Купи го.

— Защо го даде на вас?

— За самозащита, защото често пътувам нощем.

— Какво се случи през последната нощ?

— Двамата със съпруга ми постигнахме споразумение.

— За уреждане на имуществения въпрос?

— Да.

— Познавате ли адвокат на име Банър? — запита Мейсън.

— Хънтли Л. Банър? — попита тя с отвращение.

— Да. Кой е той?

— Адвокатът на моя съпруг. Мисля, че най-вече на него се дължи пропадането на нашия брак.

— Той вече разтрогнат ли е?

Тя направи едно неопределено движение с ръка и посочи апартамента.

— Какво мислите, че правя тук? Доказвам едно пребиваване в този град.

— За да можете да получите развод?

— Да.

— По взаимно споразумение?

— Разбира се. Съпругът ми ще заплати всички разходи.

— Днес имах разговор с Банър — каза Мейсън.

— Наистина ли?

— Да.

— Как стана така, че се свързахте с него?

— Не аз направих това — отвърна Мейсън, — а той ми се обади. Каза, че сте телефонирала в кантората му и сте заявила, че ще възложите вашите работи на мен и аз ще ви представлявам при уреждането на имуществените въпроси.

— Защо, за Бога, той е казал такова нещо? — възкликна тя. — Аз никога не съм се свързвала с него, а освен това нямах изобщо нужда от адвокат. Ние постигнахме споразумение със съпруга ми без никакви затруднения.

— Банър каза, че бил упълномощен да уреди въпроса за имуществото — каза Мейсън.

— Не мога нищо да разбера.

— Какво не разбирате?

— Това, че Гарвин не е съобщил на Банър, че въпросът е уреден… По кое време ви се обади той?

— Около два часа следобед или може би малко по-късно. Не съм сигурен по кое време.

— Но Гарвин щеше да му се обади рано сутринта.

— Имате предвид тази сутрин?

— Да.

— Очевидно — каза Мейсън — той не го е направил. Има ли някаква причина за това?

— Не. Той ми каза, че ще го направи и аз знаех, че ще удържи на думата си.

— Вижда се, че не е спазил обещанието си.

— Точно това не мога да разбера, защото това не е присъщо за него. Той…